ILF's World

FunCall-а на Globul, или как една "забавна" услуга може да направи живота ти Дантев ад

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Tue, 20 Apr 2010 16:21:29 +0300

Този случай има кратка предистория. Баща ми е абонат на Глобул от доста години. За всичките тези години единственото нещо което той може да извършва с мобилен телефон е да набира номерата които се появяват натискайки зелена слушалка, да приема обаждания със зелена слушалка и да натиска червената. За него SMS, MMS, гласова поща, GPRS и мобилен интернет, а и какъвто и да било Интернет са тера инкогнита. Човека е на 60 години, диабетик със сериозни усложнения от болестта, едно от които е, че не вижда особено добре, така че е напълно възможно и той да е допуснал грешка, без да иска пращайки SMS, но в лога на телефона му не пише нищо такова.

След като майка ми опита да говори с Call Center-а на Глобул, напълно безрезултатно, аз реших да опитам късмета си, отново там, от където момчето с което говорих в пълното си безсилие да ми даде каквато и да е, необходима и смислена информация единственото което успя да ми каже е "пишете e-mail" и "нямаме такава процедура и това което мога да направя е да актвирам или деактивирам услугата". В случая тук не става дума за 1, 2, 3 или 5 лева които са начислени за въпросната мелодия, а за принципа на обслужване на клиентите, отношението към тях, както и за техническата грамотност на част от работещите в мобилните оператори като цяло, не само в Глобул. Преди няколко седмици имахме подобен проблем с M-tel, които пък за наша изненада сторнираха грешката от фактурата си.

Длъжен съм да отбележа, че аз самия съм абонат на Глобул от много години и съм със смесени чувства от отношението и услугите им. Преди много години бях един от малкото абонати на Глобул Data услугата им, която тогава предоставяше мобилен интернет, без активирани Voice услуги и аз си спомням как при една от месечните ми такси бяха начислили изразходвания ми трафик -- като нормално изразходван такъв -- като през нормална Войс карта, което тогава струваше по около 2 или 3 лв с ддс на MB, вместо да ми приспаднат трафика от включения ми пакет. Естествено при възражение от моя страна в магазина, грешката беше поправена, но това само показва, че грешки стават, както от страна на потребителите така и от страна на операторите. Имам естествено много други неприятни, а и приятни изживявания с оператора, но това не е целта на този блог, а имено:

Реших да публикувам тук писмото което написах от името на баща ми, за да си направите сами изводите затова как се отнасят операторите към клиентите си и/или собствените си грешки.

Относно активиране на услугата Fun Call.

Според колегите ви от Call Center-а, на 16.04.2010 за този номер е активирана услугата Fun Call с SMS на кратък номер 147. Тъй като такъв не е изпращан, искам да разбера дали е станала някаква грешка в системата ви или тази услуга е активирана с помоща на други средства.

При включване на телефон със SIM карта IMEI номера на телефона се регистрира на клетката, а оттам през base-station-а към вашите централи. Този IMEI се съдържа във всяка комуникация осъществена между апарата със SIM картата и вашата система. Може да се направи проверка дали входящия SMS на телефон 147 за който вие твърдите, че е получен, е влязъл от IMEI-а с който е била регистрирана SIM карата в този момент. Освен това мога да ви предоставя IMEI номера на телефона с който е регистрана тази карта в момента, както и в деня(16.04.2010), за който говорим.

IMEI номера е: 354170025107668 , ако ви е нужена и информацията за Software Revision-а на телефона мога да ви я осигуря.

Ако се окаже, че входящия SMS е влязъл от телефон с друг IMEI номер, моля да ме уведомите по писмен път на адреса ми за контакт. Ако е необходимо съдебно решение за подобна информация, моля свържете се с мене на упоменатия телефон, за да обсъдим по нататъчните си действия.

Благодаря предварително за отделеното ви време.

Бележка: Това писмо ще бъде публикувано в блога на сина ми, а ако не успеете да се свържете с мене до една работна седмица, случая ще бъде предоставен за разглеждане на КЗП.

Да оцелеем в урбанистичната джунгла: Моля не купувайте този хляб!

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Fri, 12 Feb 2010 17:18:14 +0200

Вчера ми се наложи да купя хляб от денонощен магазин, просто защото мястото от което обикновено пазаруваме вече беше затворено. Естествено се опитвам да ям максимално чисто и здравословно, затова налагам масовата консумация на пълнозърнест, че дори и хляб без брашно по местата които местообитавам. Та въпросния хляб твърди, че е "пълнозърнест". Но всъщност е направен просто от брашно не тип 500, а най-вероятно тип 1150 затова е и по-тъмен и създава илюзия за здравословен.

От ляво пълнозърнесто брашно (в случая Панино), от дясно бяло тип 500. Виждат се твърдите частици от люспата (трици)

За тези от вас които не знаят какво означава типа на брашното, ще обясня. Номера се определя от количеството пепел в брашното. Колкото повече пепел, толкова по тъмно е брашното, съответно и продукта който се получава от него. Пълнозърнестото брашно в България се води тип 1850, но за разлика от другите би трябвало да означава, че когато е мляно не е ползвана само сърцевината на зърното от пшеница а и люспата му. Люспата всъщност е това което хората наричат трици. Те са най-богати на фибри, в случая водно неразтворими такива. Осен че помагат за перисталтиката, т.е. няма да имате запек, фибрите имат уникалното свойство да свалят холестерола и да намаляват кръвната захар. Освен това всички тестени храни богати на фибри биват много бавно разграждани в стомаха и съответно много бавно абсорбирани в кръвния поток, което генерира постоянен и нисък приход на въглехидрати. От своя страна ниския приход на въглехидрати стимулира бавното и равномерно отделяне на инсулин в кръвта. Няма да навлизам в подробности как инсулина работи и колко е важен за цикъла на Кребс, но накратко ще кажа така, колкото по-малко инсулинови пикове в тялото, толкова по-малко мазнини по корема, бедрата, дупето и т.н. Та сега разбирате защо е много важно да се ядат пълнозърнести хляб, макарони и други тестени изделия. Да не говорим, че диабетиците задължително трябва да ядат имено такива тестени продукти. Точно по тази причина ви показвам един хляб който не е пълнозърнест и оставяме на страна, че ни мамят, ами ни и тровят.

Затова не купувайте този "пълнозърнест" хляб:

Въпросният хляб

енергийните стойности не са изобщо коректни

а някой дори им е дал iso 9001 сертификат

така излгеждат фино смлени пшенични трици, ако нямате пълнозърнесто брашно което има цели 12 г фибри на 100 г. добавете от това когато готвите

филия от този "лош" хляб. в пълнозърнестия хляб се забелязват люспи като тези в брашното. това са "триците". тук липсват ...

... както и тук

За ГМО-то и другите "страшни работи"

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Fri, 05 Feb 2010 17:09:13 +0200

От изестно време циркулира някаква безумна дискусия в нашата малоумна държава за ГМО. Забелязвам, че разни субекти и обекти в интернет пространството които дават вид на що-годе умни и разумни люде, подскачат като ощипани госпожици в зората на тяхното развитие. Няма да се разливам както обикновено го правя, просто защото тази дискусия е малоумна. Това е като да спориш с някой, че водата е съставена от два атома водород и един атом кислород (и моля не ми излизайте с номера за видовете изотопи от които може да е съставена водата, защото ако пиете тежка вода, със сигурност ще опънете петалите). Та да си продължа кратката, но ясна мисъл за ГМО. За разлика от "болшинството" ('убава дума, Бат' Бойко я използва) от хората в Интернет пространството, съм потрошил бая пролети и лета в земеделска дейност (което ме прави своего рода аграр!) и мога да ви кажа, че ако не знаете, че мотиките имат номера, не е никак приятно да говорите за ГМО.

Ще ви разкажа две-три интересни истории, пък вие си правете изводите.

Случай първи. Преди десетина години с моя родител от мъжки пол бяхме решили да отглеждаме домати. Баща ми реши, че ще направи някой лев, човечеца, да ми плати таксата за колежа един вид, щото аз нали, такова, в нов град ще ходя, в арно училище, хАмериканско. Подготви един масив от 10 дка, направихме една хубава дълбока оран с верижния трактор, оставихме го да престои, после го изорахме още веднъж. Както винаги, парите все не стигаха, и баща ми не можа да обработи мястото с Roundup, което в ранния пролетен етап преди сеитба не изглеждаше чак такъв голям проблем. Мястото изорано, пръстта черна, помен от тревичка няма. Та дойде време за сеитба, напълнихме редосеялката със семена, БГ производство, вързахме я на Болгар TK-80 и си пуснахме ВЕФ-а по който вървеше: "Тука на комбайна, на-на-найна..." (всъщност ВЕФ-а нямаше УКВ, така че се чуваше само радио Христо Ботев, ама така да ви създам по-селска атмосфера ви го казвам). 10 декара, с редосеялката, и бат' Слави пее от транзистора. Селска идилия! ... Мина се време. Стана юни месец. Пари пак няма. Доматите се чудим к'во да ги правим. Мамичката и трева, затиснала ги е, и ги е задушила. В същото време 200 метра по надолу по-пътя 20 декара домат, някакви европейски семена, няма Rounduп, няма хербицид, а доматите стоят на лехи. С бащата се гледаме умно и си викаме, да го минем отново ли и да сеем тикви или да копаме. Е тука си еба майката положението. Решихме да ги копаме. 10 декара домати. Изкопахме ги. Доматите дръпнаха. После сме ходили с кофата с амониева силитра и на всяко коренче с шепичката сме му слагали тор. Уж да дръпнат. Да избием парите, за оран, сеитба, поливане, копане, тор и събиране, ако може. Таксата за школото стана ясно, че от други места ще я търсим. В същото време 200 метра по надолу с едно пръскане с листен тор, направиха реколта за която преди 1989 биха казали, че е образцова реколта, а собственика щяха да го наградят за ударник на труда и пръв селянин. Каква беше разликата. Оня байно имаше някой лев и си купи ГМО семена за домати. Корените бяха такива, че "моряха" де що има плевел наоколо. Цената x 3 за килограм семе. Ама реколтата му x 6.

Втори случай. След като копахме с бащата домати, за лудо, решихме да се посветим на по-мързеливи култури. Тук-там пшеница, ечемик, кориандър (каква грешка само), царевица, слънчоглед. Та иде ред да сеем слънчоглед. Пролет е. Има някой лев, ще купуваме "яки" семена, европейски! Говорят за тях, че "тръгвали" бързо, така били модифицирани, че блокирали светлината на плевелите и те не можели да ги задушат, освен това молеца не можел да ги яде, щото обвивката ставала някаква такава твърда. "Умни хора" викаме си ние. Пак на сеялката. Тоя път напръскахме с един раундъп. И тоя ми ти слънчоглед като тръгна. Едни хубави пити направи. Дойде време за сеитба от 25 декара слънчоглед постигнахме среден добив ~250 кг от декар, при все, че имахме 4 декара наводнени и слабо развити. Един вид, олио: Има!

Трети случай: С бащата сме хитреци, селяни сме все пак. Тая държава само от хитри селяни се управлява, затова сме на тоя хал, между другото. Викаме си. Семена няма да купуваме. Ще ползваме от миналогодишната реколта от слънчогледа. Малко инсектицид, малко хербицид. Глей ква реколта ш'е направим, шарлан ше има за всички. Тоя слънчоглед е ГМО. Повтаряме: дълбока оран, друг масив,тоя път 35 декара, сеем, обаче кур-тате-баница! ГМО-то на слънчогледа било ГМО ама при първа реколта, като роди вече сложноцветното растение, семената от втора реколта не са с твърда обвивка, не растат бързо стеблата, Монсанто излязоха по-големи хитреци от нас! Сещате се какво последва: пръскаме с инсектицид за молец, пръскаме с тор, молим се да не го задуши някой плевел. Е изкарахме добив. към 180 кг от декар. Набутахме 2 торби с пари. Изкарахме 1.

От тогава много вода изтече, посеви се жънеха и садяха. Царевица с различни генотипове, пшеница. И това все тук в България. Ние ги ядем, я качамак, я хляб. "Пукаме" ГМО продукти, обаче сега точно някой кретен реши да се оплаква:

"Ама не са естествени, следователно са опасни."

Да ви кажа, носорозите са напълно естествени, ама са бая по-опасни от пшеничния хляб в магазина.

На страна всичко казано. Истината е проста. Ако не се модифицираха семена от основни растителни култури щяхме да сме измрели от глад. Не само в България, а по-принцип. Ядем продукти от растения с изменени генотипове всеки ден. Някой твърдят, че от това се разболяваме. А истината е много проста. Заради ГМО продуктите добивите са големи, производителите на храни произвеждат повече и по-евтини продукти, и за да си държат profit margin-а висок, ни насърчават да ядем повече. А защото същите тези хора които викат против ГМО без да го разбират изобщо, са и слабоумни, стават лесна жертва на рекламата. Ядат като прасета, преяждат даже, и после ГМО им е виновно за затлъствяването, диабета, хиперторнията, рака. Колкото до технологията за модифициране на растения, който е посещавал малко часове по биология от 9-10 клас, знае че тези променени генотипове не са устойчиви. Също така знае от решаване на задачи по генетика, че ако си прост и объркаш нещо е по-добре да започнеш от начало, за да не направиш летящ крокодил. Преди малко един приятел ми писа в туитър че 78% от храните в EU са от ГМО. Не се съмнявам. Сял съм европейски семена, виждал съм какво се случва. Знам кои са Монсанто и AstraZeneca, знам че мотиките имат номера, знам че на комбайна му завиват задните колела и че хедъра се вдига според кулутрата която ще жънеш. Знам, че не винаги добрите намерения гарантират добър продукт, може ГМО да доведат до неприятни ситуации, кръстосано опрашване, дори подтискане на най-глупави тревички, което да доведе до нарушаване на цяла хранителна верига и измиране на дадени видове. Знам и че, ако работиш с главата и ръцете си обаче, шанса да се оакаш е доста малък.

Но знам и още нещо, воденето на дискусия изисква аргументи, за предпочитане е, да са лични, не прочетени и недоразбрани, затова моля ви, ако не знаете какво е мотика и не сте виждали Болгар, Case, New Holland или пък си мислите, че ТТ е модел на Ауди, по-добре се съсредоточете в цъкането на Фармвил!

Следобеден чай...

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Wed, 02 Dec 2009 16:37:59 +0200

Изтрещял от борбата с Drupal реших, че времето е много подходящо за един следобеден чай...

"Из рецептите на Дядо Илф":

Бял чай с малка закуска:

Съставки:

Насипен бял чай
Топла вода
Диетични сухари
Сирене Крема Light

Започваме със стоплянето на водата.

Слагаме около 1 чаена лъжичка сух чай в яйчицето.

След като заври водата, я оставяме 3 минути, за да достигне точната температура...

...след което заливаме ...

... и запарваме чая за около 4 минути

Накрая, за да не ни къркори стомаха си намазваме 3-4 крекера със сирене крема в типичен Wallace & Gromit стил и задоволяваме егото си, като блогваме цялата тази история след което доволно отпиваме от чая и хапваме от крекерите, докато се любуваме на сътвореното ...

H&K USP45ct/Sig P228R(M11) или Why We Suck: In General

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Tue, 02 Jun 2009 07:34:32 +0300

От известно време разсъждавам над един много сериозен проблем, а именно, H&K USP45ct или Sig P228R(M11). За незапознатите първото е .45 ACP полуавтоматичен пистолет в компактен размер, а второ е 9mm такъв, отново с малки габарити. Хеклер&Кох-а е избор на множество спец-части по света, с .45 амунициите прави дупки с големината на яйца (размер L) и практически е перфектно балансирано оръжие, с някой мънички недостатъци в спусъка и факта, че събира едва 8 патрона. Не случайно е известен като counter terrorist сред специалистите (всъщност ct-то значи compact tactical, ама counter terrorist звучи по-свежо някак ). Sig-а от друга страна се ползва от DEVGRU (6-ти отдел на Navy S.E.A.Ls, да бе, и американците си имат 6-то) и 1st Special Forces Operational Detachment или казано по-просто Delta Force. Та се чудя, какво да избера, цената е грубо казано съпоставимa, H&K е около 1700, Sig-а около 2000 ...

... Всъщност, да си дойдем на думата. Цялото това писание няма нищо общо с оръжието, не и пряко, ама си мислех, че ако започна някак шокиращо може някой и да разбере всъщност какъв ми е проблема, а именно: "Защо в България живеят около 80% малоумници, 10% прото-мутри a.k.a. бизнесмени, в това число, челядта им, и жените им, по известни като прото-мутреси, мутреси, златотърсачки, манекенки или казано по завъртяно жени с прекъсната пряка връзка между половите органи и мозъка, но с неясно как за еволюцията, изградена такава минаваща пряко през джоба?" Не знам, сигурно парите правят удоволствието от секса по-голямо, аз лично не съм опитвал, пробвал съм с разни други стимуланти. С променлив резултат...

Да се върнем на процентното съотношение. Останаха 10%. Едни 10% мазохисти, които противно на всякаква нормална логика продължават да се изтезават живеейки в тая абсурдна държава.

Аз така мога да си пиша, да си hate-вам и да се ядосвам докато се изтърка клавиатурата, ама по-добре да говоря в примери.

Днес, а и не само днес, се качвам на увеселителното влакче, по-известно като Метрополитен-София с начална точка Младост и крайна дестинация стадион "Васил Левски". Естествено бързам. Аз винаги бързам. Дори и да няма за къде, се движа почти бягайки, просто така съм свикнал. Та представете си следната картинка. Слизам от влакчето, искам максимално бързо да се измъкна от станция "Васил Левски" и както винаги когато желанието ми е да се разкарам светкавично от някъде решавам да използвам стълбите...

Лявата лента е за изпреварване!

... Естествено архитекта на тая точно метростанция е решил, че стълби не са нужни, два ескалатора на горе и един такъв надолу са напълно достатъчни. Ок. Съгласявам се, има стари хора, трудно подвижни (всъщност на къде са тръгнали тия стари хора, винаги съм се чудел и 'що градския транспорт е пълен с тях), та идеята с подвижните стъпала е добра. Навсякъде по света ги има, но и на всякъде по света има някакви неписани правила, а именно, ако ви мързи да се движите, залепяте се на десния парапет и оставяте шибаната лява лента свободна, така че ако някой бърза да може да се изкачи на собствен ход. Мамка ви, малоумници, научете се! ЛЯВАТА ЛЕНТА е за бързащи, активни, мразещи света хора, които разполагат с оръжие (дори и да нямат, вие си мислете, че са въоръжени до зъби!).

Между другото, сега като гледам снимките, се усещам, че са помислили за дъртаците, но никой не е помислил за инвалидите, аз така и не видях асансьор или рампа за колички (вкл. детски), а между другото, да спомена само, че 99% от хората в неравностойно положение (както е политически коректно да ги наричаме) са около 3 пъти по-активни от останалите от нас и всъщност май-май ние сме инвалиди ...

... Да продължим по ред на номерата. Вчера си правя вечерния джогинг из квартала и отдалече виждам някаква светеща зелена табела на фасадата на един от блоковете и първата ми мисъл е: "Глобул толкова ли са тъпи, да отворят офис точно тук, след като бившия офис на М-Тел, отстоящ на около 5 метра, вече е "Пощенска Банка"". Тъй като освен грозен, тъп и глух, съм и сляп и не виждам много надалеч, се оказа, че зелената табела била на Банка "ДСК". Наистина ли?! А, бе бива творческа немощ, ама кой ви прави брандирането, бе? Ясно е, че да си "зелен" е модерно напоследък (предимно по цивилизованите държави разбира се), ама нито "Глобул" нито Банка "ДСК" са "зелени", до колкото ми е известно навсякъде, за всяка малка глупост, използват по около средно 5 листа хартия, компютрите им горят ток колкото акумулиращи печки (от тия 300 килограмовите, които бяха модерни в ерата на соцреализЪма) и са с по средно 3 климатика на офис.

Зелено ...

... и още зелено...

Да не говорим, че Глобул дори не продават eco-friendly телефони, нямат програма за рециклиране на батерии и мобилни апарати, изобщо са зелени точно колкото Hummer. Та да се върна на зелените фасади. Коя рекламна агенция ви прави брандирането? Споделете. Просто искам да знам, за да не ги ползвам. Никога! Представете си следната гръцка трагедия с елементи на италианска комедия (изобщо средиземноморска пиеса), някой такъв "крив" тип да нахлуе в Банка "ДСК" и да поиска да си поднови договора за мобилна услуга, или пък да влезе в "Глобул" и да се опита да направи банков превод. Ще е забавно, особено ако "киселяка" разполага с оръжие (както винаги, той може и да няма, но вие допуснете, че носи поне AK-47 в задния си джоб)!

Jon Stewart и Gitmo, повода затварянето на detention camp-а в Гуантанамо, Куба. Circa end of Jan 2009. Липсва ми скрийншот от Нова, дори и да имах обаче, нямаше да сложа!

... Като сме заговорили за креативност някой гледал ли е "Да разлаем кучетата" по Нова. Е чашата преля. Първо, декора е гадно копиран от The Daily Show with Jon Stewart, второ концепцията пак е от там, трето и последно (просто 'щото гледах около 4 минути) защо някой е решил, че ако копира едно към едно поведението на Стюарт без да може да съчини и два реда stand-up comedy, ще е супер успешен крадейки скитовете му? Какво ви накара да плагиатствате сценката с Gitmo? Не стига че сте променили само цвета на куклата (от червено към синьо) ами и шегите ви са малоумни и политически твърде удобни. Стюарт поне има ясно изразени политически пристрастия и винаги ги е използвал в комедийните си монолози! Питаха ме, не може ли някой да ги съди? За какво? За творческа импотентност ли? Ако имаше такъв закон, затворите ни щяха да са пълни с журналисти, рекламисти, PR-и, и всякаква друга сган. Съвет към всички които са решили да следват съвета на Пабло Пикасо, ако ще крадете, правете го така, че да не ви хванат, че може да се окаже, че някой стреля точно (не казвам, че ще ви отстреля като едър рогат добитък, какъвто всъшност сте, ама може да се случи, .45 прави дупки поне колкото монета от 1 лев!)

... Още малко гадост. Баловете! Тая година ги имаше всякакви (то кога ли ги е нямало?) Латиноси, мутри wanna-bes, soon to be мутреси, калъфки за възглавници, покривки за маси, завеси, кувертюри, имаше и такива дошли с машини на времето от ерата на голямата депресия или от "Града на греха" в годините на "Бъгси" Зигел, Лански и "Мравката" Спилотро. На фона на пълния крах на стайлинга, автопарка пък беше невероятен, Бентлита, CL63-ки, Поршета, ML-и, M6-ци и други видове камиони, автобуси и каруци... Не можа ли един да дойде на кон, като принц? Или пък със совалка? Или да скочи с парашут? Стига съм им давал оригинални идеи, току виж някой ме послушал догодина, или тая, то има още ден-два (ако някой реши да се възползва от предложенията и междувременно се пречука, не нося отговорност, въпреки че ще съм ужасно доволен, защото съм спомогнал за изчистването на генофонда).

... Да останем още малко на вълна модни тенденции. Пичове. Моля ви. Свалете елеците и V-Neck-овете, това е so last season, по-конкретно "Есен/Зима 2008". Когато аз ходех с елеци от костюми в комбо с ризи или пък V-Neck-ове, всички ме гледаха като извънземно. Да ви светна, първо, не е за всеки, ако си баничка, и те опаковат в лъскава хартийка, няма да станеш kobe beef стек, ще си останеш баничка в красива хартийка, така че придържайте се към комбинация с боза! Не носете елеци, ако нямате осанка за тая работа. Не носете и костюми от три части, ако не знаете какво е това "костюм от три части" и не правите разлика между double и single breasted сака. И за да се смиля над вас, актуалните тенденции за "Пролет/Лято 2009" са светъл деним (включително бял), карета, карета и още карета в светли тонове и преобладаващи линии в светло кафяво, зелено и синьо. Едра или ситна шарка при ризите, и едра при бермудите.

Най-лесно достъпната конфекция GAP...

.. и още GAP, най-близкия е в Солун, и да знаете, че е по-ефтино от БеГе (не че има GAP тук)...

... хората си имат лесно смилаема секция - карета ...

... ако пък случайно имате повечко парици, има Lee в CCS, и все пак не е нещо ужасно фрапиращо! В БеГе има и MEXX и Oviesse, а читава Zara има отново в Гърция! Шибани мързеливци, гледайте конфекцията и черпете идеи, хората са ви го смлели, не ви карам да четете блоговете с ревютата на дизайнерите! Не е нужно да строшите касичката, за да изглеждате добре...

А, да, и се съобразявайте с телосложението си, ако не ви понася карето, ами не го носете. В крайна сметка не е толкова сложно да комбинирате нещата с вкус, има интернет, четете, мамка ви! Аз за сега ще бойкотирам и няма да си обновявам гардероба (остава и да си повярвам сам), за да ви дам възможност да изпъкнете, докато си нося раздърпаните фанелки от преди 4 години, ако продължавате в същия дух обаче в знак на протест ще ходя като бостанджия - бос с навити крачоли и гол до кръста!

И в заключение на тъжната и тежката ми тирада (вече пиша през сълзи, стиснал съм зъби и съм свил юмруци, блъскайки по стола) . Копелета тъпи, ако съм по-едричък и очевидно тренирам с тежести от това във вашите глави се заражда кратък цикъл от електрическа стимулация който води до прескачане на йони между малкото ви на брой неврони: тоя е голям и як => зоби по 3 кофи анаболи => e охрана (в добрия случай си мислите, че съм лична, в лошия че съм на заведението) => е мно'у тъп. Моля ви стига сте следвали просташкия принцип на бабите си "По дрехите посрещат по ума изпращат", а използвайте англо-саксонския такъв "Don't judge a book by its cover". И спрете да ми пожелавате приятна вечер като си тръгвате пияни от клубовете, не ме питайте за запазените си маси, и никога, ама никога, не тръгвайте с вдигнати ръце към мене (освен ако не съм ви накарал), няма да ви правя обиск! И ако случайно сте в "Червило" не допускайте, че всеки с черна тишъртка с лого на Sony Ericsson е от охраната, особено ако е по-якичък, някой пък може да е фен на шведския мобилен концерн и да си купува само такива телефони и да иска да изрази предпочитанията си. Някой такъв като мене! Интересно ми е ако видите човек с фланелка на Armani какво ли бихте го питали, сигурно ще обсъдите с него актуалните (за вас) модните тенденции от преди година, година и нещо? Нещастници!

Така че, ако видите някой приличащ на охрана, с леко набола брада, с овехтели тишъртки да крачи из града и да гледа кисело и сърдито, носейки картонена чаща с кафе от Costa ръфайки протеинов бар, да знаете че съм аз. Не ме закачайте, може на пръв поглед да няма къде да нося оръжие (по закон трябва да е скрито), ама да знаете, че Glock 26, е много малък, компактен и удобен! Ако пък сте сред онези изтерзани 10% кажете "Здрасти, и аз ги мразя!" и ще ви черпя кафе (обаче да знаете, че протеиновите си барове не ги раздавам). Започнах да осъзнавам защо Стивън Колбер нарича револвера си Sweetness. А аз обмислям възможността да замразя генетичен материал колкото за 2-3 инвитро процедури ('щото повече не мога и да платя, с тая държава ...) и да си направя вазектомия. Просто при тоя генофонд, се съмнявам, че бих искал някога да имам дъщеря която да си калява психиката в такава среда! Ако пък случайно нещата се променят, намеря и някоя красива и умна жена която да реши да комбинира мат'риал с моя, то със сигурност ще прибегна до услугите на генното инженерство, едно че искам дъщеря ми да е със сини очи и тъмна коса и второ няма да оставя нищо на естествения еволюционен процес, като гледам около мене колко грешки на природата припкат!

... та при цена 1700 за H&K-а и 2000 за Sig-а, май H&K-а ще е, освен това е любимото оръжие на Джак Бауър, а може и двете, само от служба КОС да разпишат ...

P.S. Carlin, I miss you so much!

The Princess of the Crimson Kingdom - Chapter 4

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Sun, 01 Feb 2009 13:42:26 +0200

Глава 4. Стената

Вече седмица Стилфингам си проправяше път към Стената. Време беше да се изправи отново, да се пробуди от дълбоката летаргия в която беше изпаднал. Сякаш невидима сила го дърпаше отново към предизвикателствата на живота в Кралството, към безкрайните боричкания между жадни за власт благородници, към споровете между вещици и вълшебници, към своенравните дракони и досадните джуджета, към егоцентричните рицари и към проблемите на обикновените хора. Докато яздеше своя млад и неопитен жребец, дар от чичо му, Стилфингам се опитваше да прогони от главата си мислите за лесния живот който водеше до съвсем скоро. Куртизанки, благороднички и мисълта за поредната закуска. Да, закуската! Най-големия проблем на Сър Стилфингам, кошмарът който го измъчваше всяка сутрин или ако трябва да сме точни, по-скоро времето около пладне, което за този рицар, беше времето в което трябва да отвори очите си, след дългата нощ, която често приключваше точно преди зазоряване. Мисълта за каната мляко не напускаше съзнанието на Стилфингам, вече седмица яздеше към Стената, не беше почивал, не се беше хранил нормално и сякаш единственото за което можеше да мисли, беше печено пиле, прясно издоено козе мляко и две дузини яйца. Рицарят за пореден път опита да прокуди мислите за храна от главата си, пришпори мощното животно и продължи да язди по поречието на Реката на Розите.Предстоеше му да отмине крепостта през която минаваше пълноводната река, крепост от която произлизаха някой от предците му, но Стилфингам не изпитваше желание да спира в замъка, въпреки че именно тук беше роден. В тази крепост бяха останали твърде малко хора, някой от тях познати, но много от тях не особено дружелюбни, а и до ден днешен хората си спомняха за детските години на Стилфингам, та той още от невръстен суполив хлапак създаваше проблеми на всички, нямаше как да бъде добре дошъл тук. Рицаря дръпна юздите на коня, той се подчини и спря, Стилфингам отметна плащеницата, слезе от коня, коленичи, загреба с шепата си сухата пръст, погледна към замъка, повдигна ръката си и отвори пръстите си, вятърът разнесе парченцата суха пръст, а рицарят само се усмихна на спомените минали през главата му и отрони тихо "За предците ми..." Метна се на гърба на коня, пришпори го и продължи към кръстопътя в подножието на крепостта на Ветровете. Яздейки, Стилфингам си мислеше за отминалите дни, когато все още беше дете и хората не подозираха, че ще се превърне в един от най-свирепите бойци, които Кралството някога е виждало. Спомни си как като беше невръстно хлапе всички мислеха, че ще стане магьосник или изобретател, свирепия му и непримирм дух намираше своя отдушник в причудливи номера които той погаждаше на своите учители и другари в школата, не обичаше конфликтите, беше по-скоро свит и срамежлив, но скоро всички разбираха, че вира беше най-дълбок и опасен точно където е най-тих. Рицарят се замисли за отдавна отминалите дни на детството си и осъзна, че всъщност тази крепост в която беше роден, никога не е била истинския му дом, беше прекарал най-ранните си години в Земите край Морето и всъщност там той се чувстваше спокоен и най-близо до щастието.

Така улисан в мисли Стилфингам беше стигнал до кръстопътя в подножието на Крепостта на Ветровете. Време беше да остави коня да почине няколко часа, а той самия да се наслади на заслужен обяд. Кесията с жълтици все още подрънкваше на кръста му, а съдържанието и беше непокътнато. Рицаря на Розата слезе от коня си, дръпна го към коневръза пред странноприемницата, преметна юздите през напречно поставения дънер, а животното само изпръхтя и приведе глава към коритото с вода и отпи жадно. Стилфингам погали коня по врата, а той само леко потрепна. Рицаря свали наметалото, сгъна го, и го прибра в дисагите на коня, нямаше нужда да привлича твърде много вниманието върху себе си. Беше достатъчно, че носеше отличителните черни одежди, характерни за рицарите на Боункракър, и тъй като Крепостта на Ветровете беше гранична територия между Долината на Розите и владенията на Дук Боункракър, нито Червените, нито Черните рицари, бяха особено добре приети от хората от крепостта които смятаха, че граничните територии трябва да имат специален режим, а не да бъдат под двойно управление. Въпреки че Боункракър му беше чичо, Стилфингам беше съгласен с месното население, но упоритостта на Дука и на Краля все пак надделяваше толкова години, и тази гранична територия страдаше от това. Не случайно някога този кръстопът беше един от основните в кралството, от тук минаваха керваните пресичащи кралството от изток на запад и от север на юг, но заради вечните проблеми в околността, всички бяха принудени да търсят по-неудобни, но по-дружелюбни маршрути.

Крепостта на Ветровете и земите около кръстопътя в подножието на Стената бяха в особено неблагоприятно положение. Единственото място в кралството което беше ясно дефинирана граница. Стената винаги е разделяла Долината на Розите и Планините от Долините, драконите живеещи в планините пък винаги са били знак до къде се простират териториите на Краля, Земите край Морето лесно се определяха от бриза който се разпростираше над тях, но границата между земите на Дук Боункракър и Крал Перидиан някога била определена да бъде територията около Крепостта на Ветровете. Някой смятаха, че Боункракър упорства и държи да има контрол върху пограничните територии, не толкова заради стратегическата им позиция, колкото от факта, че родословието му се проследяваше именно до малката крепост в която беше роден и Стилфингам.

Рицарят на Пурпурната Роза пристъпи към вратата и влезе в странноприемницата. Огледа се, видя един дремещ старец в ъгъла, а кръчмаря който стоеше зад тезгяха го погледна изпод вежди, в погледа му се четеше респект, но и досада, а на знатния войн му се стори, че долавя дори и частичка омраза. Стилфингам се отдалечи от вратата, огледа се, хареса си масата в ъгъла, от която имаше поглед върху цялото помещение, виждаше вратата, а прозореца от лявата му страна му даваше възможност да наглежда коня си, като същевременно сенките му осигуряваха достатъчно убежище от любопитни погледи, ако случайно се появяха такива. Рицаря дочу дрънчене на съдове някъде от кухнята, а след минутка от там се зададе едно същество за което Стилфингам можеше само да отрони: "Прекрасно!"

Червенокоса девойка със ситни къдрици се запъти към уединилия се рицар, приближи се, а светлината от прозореца даде възможност на Стилфингам да осъзнае колко всъщност бяла беше кожата и, няколко лунички чаровно дремеха върху скулите и, напомнящи на проблясващи звездици в безлунна нощ. Едва ли беше на повече от седемнайсе. Приближи се до рицаря, погледна го с любопитството на невръстно дете, което се четеше в очите и с цвят на бадем, усмихна се приветливо и каза:

-Какво ще желаете, Сър?

Стилфингам усети, че за миг, беше останал с полуотворена уста, но бързо се окопити, усмихна се широко и в типичния си закачлив стил каза:

-Двайсет варени яйца, печено пиле, кана прясно издоено мляко, купа овес и ... Вас, прекрасна госпожице

Момичето все още се опитваше да прехвърли в главата си количеството поръчана храна, когато осъзна последните думи на Стилфингам, погледна го смутено, заби поглед в пода и бялото и лице се изчерви за миг.

- Маргарет! В кухнята! - Чу се гласа на кръчмаря, който явно беше доловил думите на рицаря и вече се беше запътил към ъгъла.

Момичето се стресна, обърна се, все още забило поглед в земята и с бърза крачка се насочи към кухнята. Кръчмарят се спря за секунда, изгледа я сурово докато тя минаваше покрай него, след което се приближи към Стилфингам.

- Слушайте, Сър - с тон в който омразата вече ясно си личеше, започна кръчмаря - Не знам каква работа имате тук, но нека нещо стане ясно! Не сте добре дошъл, нито вие, нито рицарите на вашия Дук, още пък по-малко онези ваши приятели Червените рицари. Изяжте си храната, напоете коня си и по-добре продължавайте по пътя си! А да, и стойте далеч от дъщеря ми!

Стилфингам надигна погледа си и из под вежди изгледа кръчмаря, който инстинктивно отстъпи крачка назад, сякаш осъзнал тона с който говореше на рицаря и вече като че ли очакваше гнева на война да се стовари отгоре му. Вместо това видя усмивката на Стилфингам, който му отвърна:

- Кръчмарю, дъщеря ви е едно наистина много красиво дете, пазете го, докато все още можете и се погрижете наистина щастливеца който ще поиска ръката и, да е толкова смел и грижовен колкото сте вие. А, да! И моля ви, нека млякото е прясно! - усмихна се още по-широко Стилфингам

Собственика на странноприемницата се обърна, по сбръчканото му лице се четеше изненада и известна доза срам от изблика му, който можеше да му коства дори живота, отдалечи се към тезгяха и се скри в кухнята.

Стилфингам имаше възможност да остане насаме с мислите си. Погледна през прозореца, а отвън коня му стоеше неспокоен. Животното клатеше глава припряно и като че ли се опитваше да свали хомота, беше си починало и имаше желание да препуска отново. Рицаря се замисли, че все още не беше дал име на своя кон, в началото просто гледаше на него като на поредния жребец, който ще го откара от едно място до друго, но през последната седмица докато препускаха заедно по поречието на Реката на Розите, докато Стилфингам се бореше непрестанно с бурния нрав на жребеца, го почувства някак близък, усети че си пасват, че коня също като него е готов да се подчини, когато човека на среща му го заслужава.

- Заповядайте, сър! - чу се звънливия глас на Маргарет, която слагаше на масата пред Стилфингам поръчаната храна.

- Благодаря ви, госпожице! - усмихна се вежливо Стилфингам, и без дори да дочака момичето да се отдалечи, започна да се храни.

Двайсетина минути по-късно, по масата бяха останали само кокали и празни съдове. Стилфингам надигна поглед и видя как кръчмаря и вече пробудилия се старец наблюдават с любопитство как едрият мъж поглъща огромните количества храна. Рицаря не се сдържа и се усмихна доволно, след което с жест помоли кръчмаря за още една кана мляко. След само минута Маргарет дотича с каната, а Стилфингам и каза:

- Млада госпожице, колко ви дължа за този прекрасен обяд?

- Ами нека видим, Сър - момичето надигна поглед към тавана и сякаш започна да изписва цифрите във въздуха, смятайки върху въображаема дъска - 7 гроша, Сър!

- Надявам се това да го покрие - Стилфингам извади две жълтици от кесията си и ги подаде на момичето, след което и се усмихна и и каза - задръж рестото

Момичето изглеждаше още по-смутено, отиде при баща си, и му подаде жълтиците, а той остана още по-изненадан от нея, излезе иззад тезгяха и с бърза стъпка се запъти към рицаря, държейки жълтиците в ръката си.

- Сър, това е твърде много, не мога да го приема, всъщност не бива да приемам никакво плащане от рицарите!

Стилфингам се усмихна, сви рамене надигна се и сложи ръка на рамото на мъжа:

- Ами приемете го като подарък тогава и не забравяйте за разговора ни!

Кръчмарят вече наистина беше стреснат от тази си среща с един от Черните рицари, погледна към шепата си, където се мъдреха две жълтици, обърна се към вратата, където видя Сър Стилфингам да се спира за миг пред вратата. Рицарят погледна към момичето стоящо до тезгяха, усмихна се приветливо, поклони се леко и каза:

- Лейди, приятен ден!

Момичето отново се смути, изчерви се и усмихвайки се заби поглед към пода. Стилфингам се запъти към вратата, когато се спря за миг, погледна към пода където видя кошница с ябълки, обърна се към кръчмаря с въпросителен поглед, а той само с разпалени жестове на ръцете го подкани да си вземе колкото иска. Стилфингам се наведе, взе три ябълки, отхапа от едната, излезе отвън и даде другите две на коня си, а той лакомо ги излапа.

Време беше Рицарят на Пурпурната Роза да измине последната част от пътя си до Стената. Време беше да потърси меча който му беше донесъл толкова много слава по бойните полета, но беше причинил и толкова много смърт. Стилфингам погледна към извисяващата се пред него планина чиито върхове бяха скрити в мъгли, трябваше само да мине през портите на Крепостта и да излезе на пътеката която щеше да го отведе в сърцето на Стената.

Стилфингам усети как нещо потрепва в стомаха му, погледа коня си и каза:

- Е, приятелю, историята обича смелите, нека проверим дали все още съм нежелан в Крепостта на Ветровете.

Рицарят се качи на коня си, пришпори го и се насочи към южните порти на крепостта.

...

Друидите се бяха събрали пред вратите на градините, в които някога Стилфингам беше оставил меча си, за да предпази околните от необуздания си нрав, но най-вече, за да се опита да предпази от лудостта която заплашваше да го погълне.

- Той се завръща!

- Идва за оръжието! Дали да му го дадем?

- Нямаме право да го спираме, той сам реши да го остави в Градините на Пролетта.

- Но той ни каза когато излизаше, никога, при никакви обстоятелства, да не го допускаме вътре.

- Нямаме право да го спрем, единственото на което можем да се надяваме е, тук, в градините, растенията дошли от всички краища на земята да се погрижат да не намери той меча си.

- Дано да сте прави, това оръжие ще му донесе само беди, знаете, че винаги сме смятали този меч, който е изкован с идеята да разрушава, без нито капка съжаление, без нито капка любов, без нито капка жал, за прокълнато. Та този рицар съвсем губи разсъдъка си, когато меча е в ръката му.

- Не съвсем, знаете, че е щадил не един и двама, именно с този меч.

- Но започне ли битка ...

- Сякаш оръжието го тегли в боя!

- Да се надяваме тогава, че розовите храсти са го прикрили достатъчно добре сред листата си

...

- Какво търсите пред Крепостта на Ветровете, Черни рицарю? - Чу се гласът на стражата от кулата над южните порти.

- Кажете на Висконт Синрик, че Сър Стилфингам е пред портите, и желае да се срещне с него.

Стилфингам слезе от коня, хвана юздите с лява си ръка, отстъпи леко в дясно, и отвори ръцете си, сякаш чакайки някой да се втурне в обятията му. След минута, решетката се повдигна а група стражи наобиколиха рицаря. Зад тях се приближи мъж на средна възраст, със синьо-зелени дрехи и червена мантия ...

"Очите ми" помисли си Стилфингам "винаги съм се чудел защо трябва да се обличат като екзотични птици" и се усмихна на ум

- Стилфингам! И това ако не е онзи пропаднал рицар, който беше изгонен от най-близките си приятели, Дук Ловстрък не можа да те изтърпи, Тоскано едва ли би те издържал за повече от лунен цикъл, дори собствения ти чичо те изгони от замъка си. А, аз? До колкото си спомням, при последната ни среща ти казах съвсем ясно, че видя ли те пред портите на крепостта ми, ще те обеся насред селото - висконта се доближи до Стилфингам, наведе се към ухото му и прошепна - нещо което смятам да сторя!

Стилфингам се приведе леко към ухото на благородника и му прошепна с лека усмивка:

- Висконт Синрик, нужно ли е всичко това? И сам знаете, че беше неизбежно. Дъщеря ви Лейди Фериш, си е палава по природа, трудно един мъж може да и задържи вниманието, просто така се случи ...

- Знам, но това не значеше, че трябва да приспиваш с нея в деня на сватбата и - процеди през зъби Синрик - по дяволите Стилфингам, та тя е напаст, но не можа ли да се въздържиш, най-накрая имахме шанс да решим проблемите на крепостта, ако беше се омъжила за този висконт от Долината, а сега не само трябва да те хвърля в тъмницата, но ще трябва и да те обеся! По дяволите Стилфингам! По дяволите Фериш! Ужасна напаст сте! - продължи едва, едва да сдържа гласа си висконта - Хвърлете този помияр в тъмницата! - изкрещя Синрик на стражата - И вкарайте този кон в конюшнята, погрижете се да е нахранен и напоен ...

- Приятелю - прошепна отново Стилфингам - коня ...

- ...Коня е прекрасен, ще го запазя за себе си - обяви на висок глас висконта и продължи да си мърмори под носа - Богове! Защо ми доведохте и тая напаст, сякаш дъщеря ми не е достатъчна! По дяволите!

Стилфингам се подчини на стражата, която го окова и го поведе към тъмницата на замъка. Както изглеждаше, пет години не бяха достатъчно време, за да забравят поданиците на висконта за кашата които Стилфингам и Лейди Фериш забъркаха. И тая работа с обесването насред селото. Идеята не допадаше особено на Стилфингам, но какво да се прави, през крепостта беше най-прекия път към Стената.

Крачейки през двора на твърдината, Рицаря на Пурпурната Роза виждаше укорителните погледи на селяните, някой се усмихваха доволни, че най-накрая някой ще плати за неволите които ги сполитаха. Стилфингам се опита да сложи най-печалната маска на лицето си, сякаш, за да скрие радостта от дългоочакваната почивка в удобно легло, пък било то и в някой от килиите в тъмницата. Минавайки през двора, няколко рицаря които преглеждаха доспехите си, видяха Стилфингам и инстинктивно кимнаха за поздрав на своя някогашен водач, а той пък им се усмихна и им кимна, сякаш радостен да види стари познати. Един тежък шамар се стовари върху тила на Стилфингам:

- Не поздравявай - доближи се до ухото му Синрик - не си на почетна обиколка, ще те бесим, забрави ли?

Стилфингам отново сложи печалната маска, и се опита да разтърка шамаросаното мястото на главата си с окованите си ръце, но всъщност това което успя да постигне беше да се удари отново с веригата по главата за радост на бягащите в двора деца, които се разсмяха, на рицаря му се искаще да се посмее с тях, но висконта отново изсъска в ухото му:

- Само посмей!

...

Няколко часа вече Стилфингам се излежаваше в широката килия, пиейки мляко, и похапвайки от телешкото. В крайна сметка го чакаше бесилото, не можеше да се раздели с живота на празен стомах. Някъде в далечината на коридора на тъмницата се чу глас:

- Отворете килията му! И излезте в обедна почивка!

Единия от стражите отключи решетката за килията на Стилфингам, даде знак на другия и се отдалечиха, като сведоха глави отдавайки чест на приближаващата се фигура по коридора.

Стилфингам дори не си направи труда да се надигне. Продължи да се излежава гледайки безразлично към отворената врата. Един силует застана до ъгъла на килията му и каза:

- Изправете се, нима така се държи един рицар сред благородници!

Гласът му се стори познат, Стилфингам се изправи, тръгна към вратата, но от тъмния коридор връхлетя една дребна фигура, пресрещна го и го изблъска в гърдите. Той политна назад, и се спъна в леглото сядайки на него. В тъмнината Стилфингам не успя да разпознае силуета който сега се извисяваше с около глава над него.

- И това ако не е виновника за всички беди на Крепостта на Ветровете - прозвуча саркастичния тон

- Извинявайте ваша милост, но баща ви знае ли, че сте тук? - усмихна се Стилфингам

- Да спрем с етикета, а? Мисля че се познаваме твърде добре?

– Меко казано, Фериш, меко казано! Нали знаеш, че ако висконта разбере, че си тук, цялата тая работа с бесилото... Хм, да кажем, че едва ли ще дочакам вечерята - усмихна се Стилфингам

Момичето се приближи, беглата светлина се отрази в светло-кестенявите и коси, а тя се надвеси над Стилфингам:

- Сякаш това те е спирало някога!

- Не съм тук заради тебе, предполагам се досещаш ...

- Винаги знаеш какво да кажеш на една жена, за да се почувства желана - иронично му отговори тя и седна на коленете му, докато се опираше на раменете му

- Всъщност не знам дали някога е имало значение какво точно ти казвам ... - отвърна Стилфингам, слагайки ръце около талията и, опитвайки се да я избута от коленете си.

- Аха ...

И преди Стилфингам да успее да продължи, усети как Фериш страстно го целуваше по врата.

- По дяволите, Фериш, ще ни хвана... Оооо ...

Без особен свян Лейди Фериш беше захапала ухото му, а това сякаш подейства като сол върху прясна рана. Стилфингам я повдигна от коленете си, хвана я за бедрата и я повдигна тръгвайки към отсрещната стена. Притисна я между себе си и стената, а момичето инстинктивно оплете крака около кръста му. На свой ред, Стилфингам я целуваше по шията, а Фериш вече забравила за всичко останало, впи нокти в гърба му. Рицаря лесно намери езика и със своя и я целуна лакомо, но точно когато щяха да дадат нов повод на висконта да обеси Стилфингам, рицаря се спря, опря глава в тази на Фериш и между учестеното дишане на двамата и каза:

- Нали знаеш, че това няма да доведе до нищо добро. В най-добрия случай ще ни хване баща ти, в най-лошия съпруга ти, който и да е той в момента. Не си заслужава, скъпа, много добре знаеш, че между нас всичко вече е било споделено.

- Разбира се, Стилфингам - с известно разочарование в гласа прошепна Фериш - просто исках да проверя дали все още си съшия, дали я има онази луда искра между тебе и всяка една красива жена - усмихна се Лейди Фериш закачливо, докато дишането и се забавяше - И, може вече да ме пуснеш на земята!

Стилфингам усети, че все още инстинктивно държи момичето за бедрата. Пусна я, и се отдалечи от нея.

- Е, какъв е плана, как ще се измъкна от крепостта без да предизвикаме бунт?

- Скъпи приятелю, утре докато те бесят, ще се погрижат въжето да е износено, за да не издържи под тежестта ти. Няколко от рицарите ще те нападнат и ще те обградят, а един от тях, ще те прониже, след което ще те изнесат през северната порта, където ще те чака коня ти.

- Износено въже, а? Странно защо ли, тая идея ми се струва все по-лоша! Ами ако не съм достатъчно тежък?

- Наслади се на вечерята тогава - с хаплива забележка Лейди Фериш се отдалечи по коридора.

- Не че има друго на което да се насладя ...

- Това го чух, глупако! Имаше своя шанс - се чу смеещия се глас на Фериш

"Разбира се" помисли Стилфингам "напастта Фериш или ново въже за бесилото, ама че избор"...
...

Няколко от лъчите на утринното слънце пронизваха мрака в тъмницата. Стилфингам се събуди от тропането на стражите по килията му:

- Ставай! Време е за бесилото!

Стилфингам знаеше, че стражата не беше в течение на плановете на висконта и реши да не ги предизвиква, току виж, някой решил да пропусне всички формалности и да му резне гръкляна още сега. Рицаря се подчини. Свали черната риза, но реши да остави ботушите, тежаха достатъчно, за да имат значение когато увиснеше на въжето. Стражите влязоха и го оковаха, двама застанаха отпред, двамата отзад и го поведоха по пътеката на мъртвеца. Излязоха от пустото западно крило на тъмницата, и свиха по населения северен коридор, където беше пълно с джебчии, измамници и конекрадци. Те от своя страна се бяха залепили за решетките на килиите си, и гледаха как Стилфингам върви към изхода на тъмницата, към светлината, която след като увиснеше на бесилото, щеше да го погълне завинаги. Един рицар щеше да умре, защото е накърнил честта на висконта. И то не кой да е рицар, а племенника на Дук Боункракър, един от най-близките приятели на Дук Ловстрък и Дук Тоскано - Сър Стилфингам щеше да увисне на смъртоносната примка. При мисълта за всичко което можеше да се обърка, Стилфингам преглътна тежко. Ами ако въжето не е износено, ако точно днес, някой беше решил да го смени с ново? А какво щеше да стане ако не беше достатъчно тежък? Погледна към ботушите си, видя и коремчето си, и реши, че поне това не е повод за притеснение, и се усмихна доволно от мисълта за вкусната вечеря.

Слънцето освети рязко очите му и Стилфингам ги присви инстинктивно. Шумът от улицата го връхлетя внезапно, трябваха му няколко секунди, за да свикне с дневната светлина. Огледа се и видя насъбралите се хора пред бесилото. Явно това беше забавлението за деня. Един рицар щеше да увисне. Рицаря разгледа внимателно тълпата, зад бесилото, в своите ложи стояха висконта, дъщеря му и зет му. Между тях бяха група рицари в пълно бойно въоръжение, пред бесилката се беше събрало цялото месно население на крепостта, та дори и жители на околните села. Стилфингам, подтикнат от стражата се изкачи по стълбите към бесилото. Погледна към палача, после към висящото въже. Стъпи върху капака на пода, изчака спокоен да стегнат примката около врата му, и се приготви за неприятното усещане на стягащо се въже около врата му. Искрено се надяваше някой да не е сменил въжето, вече нахлуваха къде къде по тревожни мисли в главата му, ами ако въжето все пак се скъса, но преди това прекърши врата му? После погледна към раменете си, опипа въжето и въздъхна облекчено: "Един път да разбера за какво ми е нужен този дебел врат"

- Стилфингам, аз Висконт Синрик, ви осъждам на смърт чрез обесване и заповядвам присъдата да се изпълни веднага.

Висконта махна с ръка към палача, който дръпна ръчката. Стилфингам полетя стремглаво надолу, а рефлекс в тялото му го подтикна да повдигне раменете към брадичката си. Въжето се опъна, примката се стегна около врата на рицаря и той започна да изпитва сериозни затруднения с дишането. "Поне не ми счупи врата!" Помисли си Стилфингам. "И все пак някой е сменил проклетото въже." Стилфингам усещаше как очите му ще изскочат от гнездата си, лицето му почервеня, а той с все сили се мяташе като риба на сухо, надявайки се все пак, че въжето ще поддаде. Висконта погледна стреснато дъщеря си, която беше изпаднала в паника, единствен доволен и усмихнат стоеше съпругът и.

Един от рицарите не издържа, извади бойната си брадва и с един удар сцепи на две основната греда на бесилото. Цялата постройка се разклати и се срути под собствената си тежест и под тежестта на Стилфингам. Той се строполи, а няколко трупи го затиснаха. Стъпвайки на земята той все пак успя да се отърси от падащите дъски, а рицарите се втурнаха към него с извадени мечове, уж за да продължат по план. Точно в този момент и самото бесило полетя надолу, тежката греда се спусна към Стилфингам и точно когато той се опита да каже:

- Аааа, не, по дявол...

Гредата го удари по главата. Огромна аркада се отвори над челото му, а част от белия му череп се видя за секунда, преди пурпурна кръв да бликне от раната и да покрие главата му. Облян от червени багри, Стилфингам се олюля и се просна по корем върху остатъците от бесилото. Рицарите се струпаха около него. А един се наведе. Огледа го внимателно и се провикна:

- Стилфингам е мъртъв! Той е мъртъв.

Висконта изглеждаше ужасен от това което се разигра пред очите му. Лейди Фериш беше покрила лицето си с ръце, и тихо плачеше. Съпругът и изглеждаше доволен, а групата рицари струпали се на ложите под тях се суетяха, без да знаят от къде да започнат. Един от тях, обърна трупа, викна още двама, които му помогнаха да го сложи на рамо и го понесе към гробаря на крепостта.

...

- Аааааа! Мамичката му! Ето сега имам нужда от алкохол! Много силен алкохол! Викаше Стилфингам докато една от лечителките в крепостта го кърпеше. Пред него стояха Фериш и баща и, а зад тях няколко от рицарите.

- Съжалявам приятелю! Но зет ми ...

- Няма нужда от обяснения! Мисля, че си го заслу... ааа ... жавах така или ... ооо... иначе!

- Това да ти е за урок, заради вчера, усмихна се Фериш.

- Какво за вчера? Какво? Как? Фериш! - Побесня висконта - Стилфингам ...

- Нищо не е станало Синрик! Успоко... ооо...й се!

Рицарите се разсмяха, а Стилфингам ги погледна злобно:

– Радвам се че ви е забавно момчета!

- Сър, ама как само ви удари по главата!

- Смешно, а? Само че тая глава все още я ползвам! Другия път като сме в битка, се надявайте да не съм забравил някоя от бойните формации.

Рицарите се сепнаха, сведоха глави, но не се сдържаха и отново започнаха да се смеят. Стилфингам ги погледна кисело, после си представи що за гледка е било, и започна и той да се смее, но болката от конците го прекъсна отново.

- Готово, Сър. Знам че отивате към Стената. Надявам се там да намерите някоя лечителка която да ви промие раната и да ви свали конците.

- Ще разчитам на Друидите. Тези стари хитреци знаят как да се справят с раните...

- Всички вън! - нареди висконта. Изведнъж всички се стреснаха и един по един излязоха от стаята. Фериш погледна Стилфингам. - Ти също, дъще! - обърна се Синрик към нея.

Момичето погледна баща си, приближи се до Стилфингам, целуна го по бузата и му каза:

- Сбогом и на добър час, където и да те отведе съдбата! Дано да си заслужава! И нека Богинята бъде с тебе! - Фериш погледна Стилфингам в очите, спря се за секунда, усмихна му се по майчински, сякаш знаеше нещо повече от него, обърна се и излезе.

Висконта изчака всички да напуснат, затвори вратата и погледна Стилфингам:

- Друидите? Нима отиваш към Стената за да търсиш меча си? О, Богове! Значи положението е по-лошо от колкото очаквах. Щом са решили да те върнат в армията, значи някой много сериозно ...

- ... е затънал в лайната! - усмихна се Стилфингам.

- Винаги прям! Глупак, но честен! - погледна го укорително висконта - Приятелю, някой ден, голямата ти уста ще ти изиграе лоша шега. Не е лошо да мислиш поне секунда преди да изречеш това което ти е на сърцето. Знаеш, въпреки че си само с две лета по-голям от дъщеря ми, те уважавам заради способностите ти, и те обичам като свой син и затова ще ми позволиш да ти дам няколко съвета, които именно защото те познавам от малък, знам че няма да послушаш, но все пак. Не знам много, вече никой не минава от тук, всичко което чуваме е от случайни пътници, но послушай ме, не се доверявай на никого! На никого! Приятелите ти, не всички са такива! Съюзниците, ще се окажат твои врагове. Знаеш какви са отношенията ни с твоя чичо - Дук Боункракър, но именно защото не мога да го понасям, това което ще чуеш от мене, трябва да приемеш за истина. Дукът е единствения на когото можеш да се довериш. От кога не си се виждал с него?

- Не знам, няколко години, от както ме изгони от замъка, предполагам.

- Ако се наложи, потърси помощ от него, упорит и твърдоглав е, но е честен и благороден. Внимавай с Дуковете на Планините и Полята, знам че са твои приятели, но в замъците им е пълно с предатели. Каквото и да става, не обсъждай с никого плановете си. А колкото до Фериш, запомни това което ти каза малката пакостница! И нека Богинята те закриля! В името на предците ни!

- В името на предците ни! - Отвърна Стилфингам.

- Моите рицари ще те придружат до най-близката пътека която води до Стената. Сбогом и на добър час!

Стилфингам се надигна, главата го цепеше, след като пък беше буквално сцепена само преди час. Трябваше да стисне зъби и да продължи към Стената. Твърде дълго му отне да стигне при Друидите. Време беше да свърши това за което беше тръгнал и да се добере до Полята. Младите маркизи Джордж и Драго най-вероятно вече бяха известени за пристигането му и се чудеха, къде и защо се бави Стилфингам.

...

Рицарите се спряха и оставиха Стилфингам да ги отмине:

- На добър час, командире! За Краля!

- За Краля! - С неохота върна поздрава Стилфингам. Дръпна повода на коня и тръгна по пътеката навътре към Стената, скоро силуета му се загуби в мъглата.

Рицарите го проследиха с поглед до където можеха, после обърнаха конете и се насочиха обратно към крепостта.

...

Стилфингам направляваше коня бавно и внимателно по хлъзгавите пътеки. Отдавна никой не беше използвал тези бродове. В тази си част, Стената не беше особено висока, но беше изключително добре залесена и много от тръгналите да я прекосяват тук се лутаха с дни и се губеха в горите. От как кръстопътя под Крепостта на Ветровете не се използваше активно, не бяха останали и опитни планинци които да помагат на пътниците имали нещастието да се загубят, затова и пътеките бяха обрасли и дори опитен следотърсач можеше да обърка посоката, а Стилфингам беше идвал при Друидите може би два, или три пъти. Скоро пътеките станаха толкова трудни за прекосяване, че рицаря слезе от коня, обърна се към него и му заговори, сякаш животното щеше да го разбере:

- Съжалявам приятелю, но ще трябва да ме изчакаш. От тук нататък съм сам.

Конят извърна глава на ляво, после изпръхтя и поклати глава сякаш в знак на съгласие. Стилфингам свали част от багажа, върза черния жребец и го остави да се наслади на прясната трева. Време беше да извърви пътя си сам до Градината в която беше оставил оръжието което беше отнело толкова много животи, но беше дарило и свободата на толкова много хора.

Рицарят си проправяше път през гората опитвайки се да си спомни точния маршрут, някое познато дърво, някой храст напомнящ му за животно, обраслите с мъх камъни, Стилфингам се надяваше Стената да не го погълне, без да му даде възможност да се измъкне от коварната и клопка. Докато се оглеждаше за познати белези в местността в главата на рицаря, въпреки главоболието причинено му от стоварилата се цепеница върху него по-рано през деня, нахлуха спомени за дните след последните битки. Беше може би преди три или четири, а може би дори пет, лета. Стилфингам беше решил да изостави за винаги оръжието, пролятата кръв, постоянните битки, отговорността за водените от него рицари беше натежала. Не можеше вече да спи, нощем го измъчваха лицата на всички паднали покосени от меча му, денем го преследваха гласовете на децата останали без бащи защото са били поведени в битка, за да защитават границите на Кралството. Рицаря знаеше, че за неговите другари е чест да паднат в бой, за да запазят свободата на поданиците на Краля, но самия Стилфингам не вярваше особено в тази кауза, смяташе, че нещата трябва да бъдат оставени на Съдбата и тя да реши какво да се случи с Пурпурното кралство, както го беше направила някога, много отдавна, с предците му, онези смели войни дошли от Зеленото кралство. Естествено всичко това губеше смисъл в момента в който Рицаря на Пурпурната Роза извадеше меча си и поведеше войните след себе си, сякаш това оръжие го оковаваше с железните вериги на жестокостта, всяка една битка го опияняваше и го караше да се чувства неуязвим, а насладата която войната му носеше беше несравнима с нищо познато му, но когато меча му отново застанеше на кръста му и Стилфингам погледнеше към бойното поле, всичките тези реки от кръв го връщаха към ужаса на войната. Именно заради тези си смесени чувства, заради вината която изпитваше и неописуемата наслада, за да запази разсъдъка си, рицаря взе решение да остави оръжието си при Друидите, които да го пазят, както от чужди ръце, така и от него самия.

Една пеперуда прелетя пред погледа на Стилфингам. Той се спря, сякаш остана стреснат от това колко бързо природата успя да го върне обратно към реалността. Рицаря се огледа, видя една обла скала на земята, а върху нея мъх във формата на кръст, направи две крачки, погледна камъка от другата страна и видя друга по-малка скала във формата на полумесец. Вече знаеше, че е близо, трябваше да направи 40 крачки на север и щеше да се озове пред тунел от дъбови дървета, на края му щяха да го чакат двама от Друидите.

"По дяволите! Север?! Север?! Кога се скри слънцето?"

Стилфингам не беше забелязал как небесното светило се беше скрило. Полумесеца хвърляше достатъчно светлина, а погълнат от спомените и раздиран от противоречия рицаря не беше обърнал внимание на обкръжаващия го свят.

"Да видим. Двете външни звезди от черпака, нанасяме дължината между тях около пет пъти... Аха, ето къде се мъжделее Полариса"

Рицаря беше научил позициите на съзвездията още когато беше малък, а това му се беше отплатило многократно. Все пак дългите дни прекарани край изобретатели, учени и магьосници бяха оставили траен отпечатък в главата на Стилфингам, за съжаление, толкова траен, че рицаря успяваше да загуби бързо интерес към всичко което го учеха. Попиваше твърде бързо, беше нетърпелив и не искаше да чака останалите си връстници в школите, предпочиташе да запълва времето си сред войните наблюдавайки ги и учейки триковете на меча и лъка.

"Трийсе и осем... и девет... четирийсе! Ето го и тунела от дървета"

Стилфингам ускори крачката. Знаеше, че на края на тунела го чакат Друидте. Не знаеше какво са му подготвили този път, но поне лечебните им мехлеми щяха да помогнат за раната на главата му, а и проклетото главоболие щеше да изчезне с някоя от магическите им отвари.
...

Лунната светлина се пречупваше от кристалните порти на градината. Стилфингам се приближи, Двама старци стояха пред портите и гледаха към тунела от дървета:

- Feasgar math - поздравиха Друидите

- Feasgar math dhuiah - отвърна Стилфингам.

"Езика на предците от Зеленото кралство." Помисли си Стилфингам, но реши да не дава твърде много повод на Друидите да продължат.

- Е, предполагам вече сте се досетили защо съм тук. Меча?

- Благородни рицарю, винаги сте добре дошли в Градините. Това което заслужавате, ще получите, а това което желаете, ще трябва да извоювате!

- Is ionann bheith beo is troid - усмихна се рицаря и влезе в Градините, докато Друидите затваряха вратите зад гърба му.

...

- Мислиш ли, че ще изпълни заканата си?

- Всичко зависи от него, той избира за какво и как да се бори. Дано си заслужава този път.

...

Стилфингам се обърна, погледна към двамата старци облечени в бели дрехи които си говореха нещо и го гледаха. Усмихна се кисело, обърна се и се впусна в търсене на своя меч сред нетипичната растителност. Огледа се, видя един кипарис, а до него едно от онези бодливи странни растения, беше разцъфтяло. Наистина беше красиво. Подмина ги, спря се под едно маслиново дръвче, откъсна един плод и го подхвърли в устата си. Продължи напред и видя една прекрасна орхидея в основата на портокалово дръвче. Спря за секунда, за да се наслади на гледката. Един рицар стоеше и се радваше на красотата и хармонията която цареше в това вечно кътче за което Друидите полагаха много усилия. Отстъпи крачка назад и стъпи в поточето зад гърба си. Обърна се, не разбрал точно къде е стъпил, видя че почти е стъпкал една лилия, погледна по дължината на потока и си спомни за езерцето, което беше оградено от розови храсти. Ето там беше положил меча си. Сред рибките плуващи в огледално чистата вода. Ускори крачката си, като внимаваше да не скърши някое листенце, да не счупи някой цвят и да наруши необичайната красота на тази странна градина. След трийсетина крачки се спря там където трябваше да бъде езерцето. Розовите храсти бяха изградили жив плет пред него и не позволяваха на Стилфингам да стигне до водата. Трябваше да избира, да отреже с помощта на ловния си нож храстите, да си позволи да убие цветята, за да стигне до оръжието или да рискува и да опита да провре ръка през плета. Рицаря погледна към храстите, погледна ръката си, представи си какво щяха да сторят тръните с нея, извади ножа си и когато щеше да нанесе първия удар върху красотата на розите, чу хрипкав и заглъхващ глас зад гърба си:

- Помощ... помощ...

Рицарят се обърна, нямаше следа от зелените дървета, от красивите цветя и от разцъфналите храсти. Стилфингам видя бесило пред себе си, а на него висеше една старица.

"По дяволите. Друидите с техните гадни магически номера!" Помисли си Стилфингам "Поредния им хитър трик, за да ме отклонят от целта." Обърна се, понечи да разреже храста, листенцата се разтрепериха сякаш вятър мина през тях, а в далечината се чу писъкът на гарван. "Вятър, та тук всичко е затворено в кристал, тук стихиите не достигат!"

Обърна се, подхвърли умело ножа си, хвана го за острието, изтегли ръката си назад, засили ловното оръжие по посока на висящата примка, то се заби в дървените талпа на която беше вързано въжето, разрязвайки го. Старицата полетя през въздуха, падайки надолу, бесилото изчезна, сякаш се стопи във въздуха, а тя летеше през пространството стремглаво към една орхидея. Стилфингам направи две крачки напред, протегна ръце, улови я със сетни усилия, загуби равновесие от тежестта и, и пристъпи напред, опирайки се на едното си коляно.

- От кога не сме се виждали? - прозвуча киселия глас на Стилфингам

- И както винаги, удоволствието е изцяло мое! - му отвърна един плътен женски глас

Стилфингам погледна жената в ръцете си. Беше с няколко години по-голяма от него, може би около трийсе лета. Висока колкото него, с много дълга черна коса, студени сини очи, черна ризница, и тъмно наметало.

- О, защо просто не ме остави на бесилото, ако ще ме гледаш така кисело? Много добре знаеш, че едва ли щях да пострадам особено...

- Е, и. Вече съм те ядосвал няколко пъти, предпочитам точно с тебе, да не рискувам - Стилфингам отпусна лявата си ръка, за да може жената да стъпи на краката си, хвана я за ръката, а той стъпи на двата си крака и я дръпна рязко.

- Ау, няма и миг, и вече си ми бесен - иронично погледна младата жена.

- Знаеш ли, винаги съм мразел да се разправям с вас! И кой си вбесила сега, че да увиснеш на въжето?

- Винаги директен, винаги дързък, но и винаги благороден - плесна го по бузата едрогърдата жена - как знам, че може да се разчита на тебе!

Стилфингам я хвана за ръката, отдръпна я от лицето си и погледна право в студените сини очи на дамата:

– Целия този досаден театър, позицията на силата, и всичките божествени сили и безсмъртие... Просто се откажи, пред мене не вървят. И двамата знаем, че беше на бесилото защото си раздразнила някого. Е, Мориган, кой е този път?

Богинята се усмихна:

- Нали знаеш, че не са много хората които се обръщат така към мен? Но от друга страна, ти никога не си изпитвал особен респект от боговете, което не веднъж ти е изигравало лоша шега ...

- От твоята уста това звучи почти като комплимент - с нескрито раздразнение и отвърна Стилфингам и продължи - Да видим, този път кой успя да ядосаш толкова, че да те вържат на бесилото? Дану - погледна я Стилфингам - а може би сестра ти, Ириу - Мориган леко се усмихна - Хм, явно сте в добри отношения отново. Да не би някои от есши духовете, едва ли, не биха те обесили, не е в стила им, а и честно казано, нямам желание да се разправям с тях, така че съм доволен - на лицето на богинята грейна усмивка - О, кажи ми, че не сте се скарали отново с групата на Один, нали уж имахте общ съюз...

- Има ли някакво значение?

- Повярвай ми, скъпа, има! И моля те, нека не са проклетите архангели, знаеш колко мразя перушината им, писна ми от цялата им святост и морализъм, като всъщност са едни най-обикновени войни, при това с не особено добри тактически умения, но пък могат да летят, проклети гъски!

- Не съм ги навестявала скоро, до колкото знам Яхве и сина му, си имат достатъчно проблеми и без мене.

- Какво остана тогава? О, не! Защо трябваше да се занимаваш със Зевс. Кажи ми кой ядоса този път? Хера, хм, щеше да висиш с краката на горе, гадната кучка наистина е отмъстителна! Нека не е Хадес, та той отговаря за отвъдното, какво намираш в него, не мога да разбера, вярно, има някакво мистично излъчване, но е празноглав, спри с тези глупави флиртове ...

- Ако го казваше някой друг, едва ли щеше да е толкова забавно - присмя се Мориган

- Добре, кой остава? Арис? Непридвидим нрав, яростен ...

- За себе си ли говориш или за Арис?

- Та той е великан, дори по моите стандарти, добре че не знае от коя страна се хваща меча. Е?

Богинята погледна притеснено Стилфингам и леко се разтрепери?

– Наистина? - Сепна се Стилфингам - Ти си наистина луда! Как успя от всички да раздразниш именно Атина? Прецизна, умна, систематична и уравновесена, от всички богове избираш тази която няма слаби места.

- Но пък мога да ти кажа, че Афродита все още те харесва - усмихна се лукаво Мориган

- Е, и? Много добре знаеш, че в земите на Кралството най-многобройни са последователите на Зевс и свитата му. Затова не си позволяваш да ги дразниш! Имаш невероятно усещане за времето. Точно когато наистина нямам нужда от ужасните номера на боговете, успяваш да настроиш всички срещу себе си и естествено тъй като всички си знаете, че каквото и да стане, накрая сте неуязвими и рано или късно нещата ще се оправят, си го изкарвате на нас!

- Слушай, не съм виновна, и ти не си сред най-обичаните личности! Позволяваш си да говориш с нас като с равни, не зачиташ обичаите, не почиташ боговете и единствената причина да не си намерил все още смъртта си в някой от поставените ти капани е ...

- ... Че като един добър домашен любимец, винаги ти помагам ...

- ... Щях да кажа, че Тор, Дану и Посейдон те харесват, да не говорим за непрестанните жестове от страна на Афродита. И между другото, не е лошо да изясните отношенията си с архангелите, след последната ви битка ...

- ... до колкото си спомням, причината за която беше ти ...

- ... да, но това няма никакво значение - махна с ръка богинята, сякаш говореше за нещо незначително - та архангелите споменаха, че си бил тромав и дебел.

- Дебел ми е ... - Стилфингам се позамисли - А може и да са прави - киселата физиономия отново се завърна на лицето на рицаря

- Е, Мориган. Успя да ми развалиш вечерта. Ядосала си Атина, което означава, че всички вече са заслепени от ярост, което пък значи само едно, да се приготвя за един ужасен месец. В Градината на Друидите си, а много добре знаеш, че Боговете нямат право да влизат тук, остави ме без нож и защо имам усещането, че това не е всичко?

- Ами виж - започна да увърта богинята - става дума за едно оръжие - продължи с несигурност, която само дръзкото и неуважително отношение на Стилфингам можеше да внесе в един бог - меча ти...

- Какво за меча ми? Този в езерото ли? Какво си направила пак?

- Ами аз го взех преди около година и го загубих ...

- Как го загуби? - Издължи се лицето на Стилфингам в гримаса която трябваше да е нещо средно между изненада и яд.

- Ами всъщност не го загубих, а го счупих ...

- Не искам да слушам повече! С тебе никога не е скучно. А преди десет дни копаех дупки, висях в кръчмата и се наливах с мляко - измърмори си Стилфингам под носа

- Нали знаеш, че ще се реванширам - усмихна се палаво богинята

- Нека пресметна - мъглите се вдигат, драконите и вълшебниците вече са кротки, бесиха ме веднъж, имам аркада с дължината на аспержа, цицина колкото ябълка, нямам меч, а трябва да събера отряд в Полята, който да заведа след петдесет дни в замъка на Дук Ловстрък, предупредиха ме да не вярвам на никого, Атина е бясна и архангелите твърдят, че съм дебел...

- Какво става там? Та това е богинята Моригу! Напуснете веднага! - Чуха се гласовете на Друидите които се опитваха да влязат наведнъж през вратите на градината.

Мориган се обърна и с един жест залости вратите.

- Страхотно! И сега успяхме да ядосаме и Друидите! Не знам как смяташ, но някак всяко твое предложение за реванш, само ме кара да си мисля, че ме чакат още по-големи неприятности. - Понечи да се хване за главата Стилфингам, но уцели удареното по-рано място - Ето виждаш ли! - През зъби простена той

На богинята и стана още по-забавно:

- Скъпи, мисля, че не съм особено желана тук, мисля да те оставя насаме със старците ...

- ... о чудесно, не се притеснявай, какво толкова биха могли да ми сторят, най-много да ме превърнат в жаба, а може би декоративно прасе - но Мориган се стопи като мъгла във въздуха и като че ли не чу последните думи на Стилфингам

Вратите на градината се отвориха, а вътре нахлуха Друидите.

- Рицарю мисля, че е време да си вървите - погледнаха го ядосано белобрадите старци - Вече не сте добре дошъл тук!

Стилфингам повдигна вежди, запъти се към врата смирено, спря се за секунда при Друидите и реши да опита късмета си:

- А случайно, дали бихте могли да ми дадете някакъв лек за аркадата на главата ми?

Старите пазители го погледнаха ядосано, един от тях повдигна ръката си, посочи вратата и изкрещя:

- Вън!

Стилфингам повдигна рамене равнодушно и излезе от градината.

...

- Е, Мориган, успя ли да му предадеш съобщението?

- Нямах достатъчно време, красавице! И кажи ми какво толкова намираш в него?

- А ти? Освен, че е достатъчно луд да ти се довери и че непрестанно ти помага в кашите в които се забъркваш?

- Ето виждаш ли, достатъчно луд ... Но той не веднъж се е присмивал над любовта и всичко което проповядваш, Афродита! Няма причина да го покровителстваш и все пак това което сме решили да сторим за него, не съм сигурна дали е готов?

- Мориган, просто го пази в битките, остави останалото на мене. Хефес е обещал да се погрижи, би сторил всичко, за да раздразни Атина, дори да помогне на тебе и на домашния ти любимец.

- Не го наричай така, моля те. Първо не е домашен, второ не е опитомен, а и честно казано предпочитам да го наричам моята забавна мъжка играчка - усмихна се предизвикателно Мориган
Афродита я погледна със смесени чувства. Имаше по-мъничко завист, по-мъничко омраза, по-мъничко респект и може би дори мъничко насмешка:

- Наричай го както си искаш. Нека продължим по същество, може ли?

- Естествено, красавице. А Посейдон, ще помогне ли?

- Разбира се, та той винаги го е обичал като роден син. А аз да разчитам ли, че Тор и Дану ще ни подкрепят?

- Обещавам да се въздържам от пакости и да не ги дразня - усмихна се Мориган

- Толкова много време, а все още дете. Романтично и лудо!

- Ето затова го харесвам, а предполагам и ти - с искрена симпатия сподели Мориган

- Разбира се - усмихна се Афродита - но не говорех за Стилфингам, скъпа!

Двете богини, които официално враждуваха се разделиха като стари приятели, каквито всъщност всички богове бяха.

...

- Е, приятелю - заговори с усмивка Рицаря на Пурпурната Роза на своя кон с тон който издаваше оптимизма му, въпреки всички беди които му се стовариха на главата - време е да тръгваме към Полята. Градината се оказа поредната загубена битка, но всъщност е важно да спечелим войната, нали така?

The Princess of the Crimson Kingdom - Part 3

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Mon, 12 Jan 2009 09:47:00 +0200

Глава 3. Брод.

Жаркото слънце се отразяваше в златистите доспехи на групата ездачи водени от Сър Маверик. С бърз ход на конете рицарите напредваха през Долината на Розите. Маверик бързаше да уведоми своя приятел Дук Ловстрък за срещата с техния общ приятел и да сподели впечатленията от смесените чувства които Стилфингам беше оставил в него. От една страна срещата му го беше върнала към отминали дни на незабравими приключения, но му беше припомнила и за необуздания нрав на Стилфингам, за наивните му и детински постъпки, но и за безразсъдната му смелост, която беше навлякла толкова много неприятности, не само на Рицаря на Пурпурната Роза, но и на всички които го допускаха близо до себе си.

- Сър, от къде ще навлезем в Планините? - обади се Сър Стъбхан.

Маверик дръпна юздите рязко, а кафявия жребец се подчини и спря от веднъж. Обзет от мислите за срещата със Стилфингам, за своята мисия, за проблемите в Кралството и за завръщането у дома, не му беше останало време да реши откъде да навлезе в Планините. От една страна, краткия път го отвеждаше след само още няколко часа пришпорване на конете в Планините, но от друга, навлизаше сред най-трудните им за изкачване части, а като прибавим и драконите и проклетите вещици, като че ли още един допълнителен ден езда, изглеждаше като заслужена почивка. От друга страна, беше неизбежно, ако избереше по-дългия маршрут, да мине през крепостта на Краля, което нямаше да се окаже чак такъв проблем, ако Златните рицари не бяха трън в очите както на някои от заможните търговци, така и на част от придворната свита на Негово Височество Перидиан. Не беше и забравена стара свада между рицарите от Планините и тези от Долината по-време на един от турнирите в Полята. Макар никой да не можеше да каже за какво всъщност беше спора. Някой твърдяха, че причината е била една схватка, част от турнира, други, че всъщност всичко е започнало след пиянска вечер в която рицарите разказвали истории и се опитвали да изтъкнат смелостта си, но по-паметливите имат съмнения, че всичко е започнало от една млада девойка, която току що беше дошла именно от Долината на Розите в Полята. От тогава, макар и част от общата армия на Кралството, двете войски не таяха топли чувства помежду си.

- Сър Стъбхан - обърна се Маверик към младия рицар - ще продължим по пътя от който дойдохме. Никак не желая да се сблъсквам отново с проклетите вещици, но идеята за среща с Червените Рицари на Крал Перидиан, ме притеснява дваж повече. Млади момко, пришпори коня си, разузнай пътя пред нас и се върни. Ние ще спрем, за да отдъхнат конете.

Стъбхан кимна, пришпори коня си и тръгна на запад. Маверик даде знак на войните си да слязат от конете. Рицарите се подчиниха. Двама от тях хванаха юздите на конете и ги поведоха към близкия поток за прясна вода и глътка свеж въздух. Рицарите седнаха на поляната и извадиха провизиите си от дисагите. Пладне беше минало, а те все още не бяха слагали нито залък в устата си. Докато обядваха, Маверик се огледа. На стотина стъпки на юг от тях имаше поток, а зад него се ширеше смесена гора от борове, ели и брези. Естествено по дължината на потока неизменна част от пейзажа бяха и брезите. На запад беше пътят по който Стъбхан пое преди около десетина минути, на север имаше няколко възвишения, а зад гърба си беше оставил просторни и плодородни земи, които само потвърждаваха впечатлението, че Долината на Розите е най-хубавата част от кралството. Маверик погледна към рицарите си. Осмината мъже се хранеха мълчаливо. Генералът се чудеше къде ли е сега Сър Делуен. Беше го изпратил заедно с хората на Сър Джонатан. Трябваше да мине през земите на Дук Боункракър, за да стигне до Полята и да предаде на маркиз Джордж и маркиз Драго да очакват Стилфингам.

...

Стъбхан яздеше вече час. Току що беше оставил тясната пътека която се образуваше между гората и възвишенията зад гърба си. Спря коня. Пред себе си имаше огромни поля, а някъде в далечината, едва-едва виждаше Планините. Сър Стъбхан беше млад рицар, едва на двайсе лета, но вече беше в отряда на Сър Маверик. Среден на ръст, не особено едър, но изключително ловък в битките и с пъргав ум. Успяваше да компенсира с хитрост, това което му липсваше във физическо отношение. Беше със бяла кожа, езерно сини очи и светла като слама коса. Стъбхан извади от дисагите мех с вода, отпи от него, огледа се и видя сврака да подскача по полето. Слезе от коня. Направи в меката пръст дупчица, подобна на паничка, отля вода, извади няколко трохи и някакъв прах от кесията висяща на кръста му. Примеси ги с водата и остави птицата да ги изяде. Гладната сврака това и чакаше, бързо-бързо заподскача към мястото на което Стъбхан беше сложил обяд и за нея, излапа лакомо оставеното и, надигна глава и погледна младия рицар. Тоя я погледна изпод вежди със сините си очи, усмихна се леко и сякаш и каза нещо. Свраката разпери бяло-черното си оперение и полетя на север. Стъбхан се качи отново на коня и препусна към лагера в който го очакваха Сър Маверик и останалите рицари.

...

Сър Джонатан беше избрал възможно най-краткия път към замъка на Дук Боункракър. Искаше възможно най-бързо да предаде новината за срещата си със знатния рицар Сър Маверик, за общите им преживявания със Стилфингам, а и държеше Сър Делуен да стигне колкото се може по-скоро до Полята. Все още в Забравените земи, Джонатан избираше маршрутите според това колко бързо щяха да го отведат до крепостта на Дук Боункракър. Точно когато трябваше да излезе от гората и да навлезе в граничните територии на Земите край Морето, дочу познат звук. Звук напомнящ вятъра преминаващ през пролука в стената, успя да се обърне само за да види как една стрела прониза Сър Делуен във врата. Бликна пурпурно червена кръв от гърлото му, а Делуен се свлече от коня.

- Щитовете, вдигнете щитовете! - издаде заповед Джонатан.

Рицарите скочиха от конете. Докато се прегрупираха още един падна, този път пронизан в гърдите. Арбалетът се оказа смъртоносен за още един от благородните войни. Рицарите успяха да образуват пакет около Делуен, докато Джонатан се опитваше да спре бликащата от артерията му кръв. Попаднали в засада и обстрелвани с лъкове и арбалети, рицарите не можеха да направят почти нищо. Малкото останали живи коне се разбягаха във всички посоки, а небето сякаш почерня от летящите към тях стрели. Още една проби общия щит и рани един от рицарите в ръката. Изведнъж обстрела спря. Черните рицари се прегрупираха, но точно тогава от гората излязоха около стотина въоръжени с брадви и мечове войни. Джонатан погледна към хората си, кимна им и извика:

- За честа на Краля! В името на Дук Боункракър! Образувайте кръг!

Черните рицари се подчиниха. В очите им се четеше решителност - да защитят честта на Пурпурното кралство, но и страх - не от смъртта. Тези войни знаеха, че един ден ще се изправят срещу нея и искаха да преминат в студените и обятия с високо вдигната глава и чест, присъща само на един истински рицар. Те се страхуваха за всички онези поданици на кралството които щяха да страдат, защото Черните рицари от трети отряд не са успели да изпълнят мисията си до край.

Джонатан посичаше с меча си един след друг изправилите се насреща му, но те бяха твърде много. Кръгът се пропука, разделени на три малки групи рицарите намираха смъртта си от вражеските мечове и брадви. Точно когато се обърна да види какво става с подчинените му войни, Джонатан усети студената стомана да пронизва гърба му. Пареща болка разтърси тялото му. Погледна надолу и видя как острието на меча изскача от корема му. Един от нападателите се устреми към него с вдигната брадва, за да довърши започнатото. Със сетни сили Джонатан успя да се отдръпне, правейки раната в корема си още по-голяма, но успя с последните си искрици живот да надигне меча и да прободе в сърцето война, който държеше брадвата високо над главата си. Двамата се строполиха на напоената с кръв земя. Последното което успя да види Джонатан преди да бъде отведен завинаги в Маг Мел, е как неговите рицари защитаваха честа на Краля и как боговете щяха да ги приветстват с отворени обятия във вечните лобни полета на смелите войни паднали в битка ...

...

Принцеса Йоина беше в библиотеката на замъка, когато най-близката и приятелка лейди Алеир нахлу с гръм и трясък, въпреки стражата пред врата, и с палава усмивка я предизвика:

- Ваше височество, не ви ли омръзна да стоите в тази мрачна и знойна зала? Та вие рискувате да се разболеете! Нека излезем, навън е прекрасен ден.

- Алеир, ако нейно величество, Кралицата, разбере какво кроите, ви чака сурово наказание!

- Както и вас, скъпа, както и вас! - усмихна се дяволито младата баронеса и по-скоро шеговито направи поклон пред принцесата

- Е какво ще бъде днес? Разходка край реката, посещение на младите рицари, невъзможни желания за неземни сладкиши, а може би просто поредната криеница в замъка. О, знам колко много обичате да се забавлявате карайки онзи млад рицар Бхасмхор, да ви търси из замъка.

Алеир се изчерви мъничко при мисълта за рицаря, но бързо се отърси и погледна Йоина дръзко в очите:

- Ваше Височество, днес съм решила да захвърлим всички тези дрехи, тиари, бижута и да се смесим с простолюдието. На пазара в крепостта са дошли пътуващи музиканти, акробати и гадателки. Нека се забавляваме, нека се измъкнем от двореца, книгите и утре ще са тук.

- Алеир, о, моя ...

- Нито дума повече. Всичко е уговорено. Няма да сме сами. ще ни придружи и баронеса Алрой, както и смелия рицар ...

- Нека позная, Бхасмхор - беше ред на принцесата да се пошегува със своята приятелка

Алеир се усмихна неволно и кимна.

- Ами, защо пък не, нека го направим - прозвуча звънливия смях на Йоина, която търсеше повод да излезе от сумрачната библиотека.

Алеир, тръгна към вратите, отвори ги широко, а баронеса Алрой това и чакаше, втурна се заедно с две прислужници, носещи подходящи дрехи за принцесата и нейните спътнички и бързо започна да сваля бижутата от приятелките си.

Принцесата не помнеше да се е обличала по-бързо. Погледна своите приятелки, които бяха навлекли обикновени дрехи, толкова обикновени, та дори прислугата изглеждаше по-добре от тях. Алеир беше сплела светлите си къдрици на плитка, синята рокля от груб плат и стоеше някак неестествено, а подаващата се фуста изпод полите, само показваше колко не по мярка им бяха тези дрехи. Алрой не изглеждаше много по-добре. Червената и коса беше прибрана с няколко фиби, а престилката, запасана върху бледожълтата рокля, която беше толкова вехта, че не ставаше ясно всъщност жълта ли е била някога, или просто не е достатъчно чиста, ясно разкриваше колко зле обмислена беше идеята на светлокосата баронеса. Но от всички най-неловко се чувстваше Йоина. Кафеникава рокля, сива престилка, фусти, а черната и коса беше прибрана под сивкаво боне. Гледката беше ужасяващо комична.

На вратата се почука. След одобрението на благородничките, прислугата въведе в залата Сър Бхасмхор, който още щом зърна трите момичета, сложи ръка пред устата си, сякаш за да се опита насилствено да спре напиращия смях в него:

- Какво величествено недоразумение! - възкликна той.

- Бхасмхор, не забравяйте с кого говорите! - погледна го лейди Алеир, с онзи поглед който жените използват когато искат да накарат мъжете да се почустват виновни.

Младият рицар запази самообладание и отвърна духовито:

- От това което виждат очите ми, си имам работа с три най-обикновени селянки, при това обличали се преди зазоряване.

Момичетата го погледнаха за миг озадачено, след което четиримата избухнаха в смях.

- Е, към тържището тогава! - поведе ги принцесата

...

Бхасмхор се измъкна от една скрита врата, която рицарите ползваха, ако се наложеше да изведат Кралското семейство от двореца в случай на нужда. Трите девойки го последваха и само след секунда четиримата бяха вече част от струпалите се на пазара в крепостта хора. Алеир хвана Бхасмхор за ръката и го отмъкна на някъде. Йоина и Алрой останаха заедно в нетипичната за тях обстановка. Няколко крачки в калта ги накараха инстинктивно да повдигнат полите си, една кокошка притича пред Йоина, а тя толкова се уплаши, че пусна роклята и се вкопчи в ръката на приятелката си, която от своя страна се стресна и сграбчи принцесата за ръката. Няколко селяни станали неволни свидетели на случката, се разсмяха, а един от тях подвикна:

- Ей вижте ги тези принцеси, една глупава кокошка ги изплаши! Милички, да не би да сте виждали само прасета?

- А шопари? - подвикна друг след тях, смеейки се гръмогласно.

Алрой се окопити по-бързо, дръпна принцесата за ръката и я поведе към място което и се стори сигурно. Двете благороднички се вмъкнаха в една шатра, където за миг поеха въздух, но един сух и хрипкав женски глас им каза:

- Мили мои, седнете, нека старата вещица ви предскаже бъдещето!

Йоина отново подскочи уплашено, хвана приятелката си за ръката и я дръпна обратно към двора на тържището, но Алрой я стисна здраво за ръката, спря се, сякаш муле се е заинатило пред брод над реката, погледна Йоина и и прошепна:

- Не забравяй, че не трябва да разберат кои сме, не можем да се върнем така в двореца, а Алеир ... С Бхасмхор ... Е, сещаш се, нали!

Йоина погледна приятелката си, помисли какво наказание я чака, ако майка и я хване, обърна се с новооткрита смелост към вещицата и каза:

- Е, нека видим какво крие бъдещето - принцесата погледна с поглед издаваш сарказма и, кимащата одобрително Алрой, и продължи - кажи ми - обърна се към магьосницата - ще си намеря ли заможен съпруг, добре ли ще живея ...

Старата вещица хвана ръцете и, погледна я в очите, после затвори своите, каза няколко заклинания и отново ги отвори. Йоина подскочи при вида на празните бели очи на старата жена стояща срещу нея. Понечи да си дръпне ръцете, но старицата сякаш я стисна още по-здраво, и започна да говори несвързано ...

- Дете... ти не си... ти не си... ти си друга... Ти не си... не си това което си ... ти си онази ... дали ... Виждам мрак ... Виждам кръв, виждам реки от кръв ...

Йоина опита отново да отскубне ръцете си, но вещицата я стискаше все по-здраво.

- Gràdh ... Ròs ... Ridir ... Ridirean ... Muir ...

- Принцеса Йоина! - нахълтаха няколко рицаря

Старицата се стресна, пусна ръцете на Йоина, сложи ръце върху лицето си, забърса с обратната страна на ръката си избилите капчици пот по сбръчканото си чело, погледна към рицарите и към обърканата принцеса и пророни:

- Принцесата?! Ваше величество? Принцеса Йоина, моля извинете несвързаното бълнуване на една старица - Вещицата се поклони, изчака момента в който рицарите извърнаха глава и подканиха нейно височество да ги последва, погледна Йоина в очите, усмихна и се нежно, и сложи пръст върху устата си, сякаш, за да и подскаже, че този разговор трябва да остане тяхната тайна. Принцесата се обърна още по-объркана и последва рицарите, а до нея плътно вървеше Алрой, която не сдържа любопитството си и я пита:

- Какво искаше да ти каже старата вещица? И какви бяха тези странни несвързани бръщолевения. Напълно неразбираеми!

- Не съм сигурна ... Но съм срещала някъде този език, може би съм го виждала в една от книгите в библиотеката на двореца. Мисля че е езикът на тези които са живели в Долината на Розите преди времената на Пурпурното Кралство.

- Не обръщай внимание на старицата, тя е загубила ума си - усмихна се Алрой, хващайки успокоително принцесата за ръката - а и сега имаме много по-сериозен проблем.

Йоина я погледна въпросително.

- Кралицата! - прошепна уплашено Алрой.

...

Един възрастен мъж влезе в малката шатра на старата вещица. Отиде при нея, погледна я и през зъби процеди:

- Е, какво и каза? Колко знае принцесата?

- Саруман! И ако това не е личния магьосник на Негово Величество Краля? - усмихна се вещицата

Саруман вдигна жезъла си, но вещицата го погледна, усмихна се и каза:

- А, а, ааа! Тц, тц, тц! Не, старче. Не искаш да започваш точно тази война!

Саруман, спусна жезъла си, погледна старицата в очите и процеди:

- Ако не бяхме сключвали проклетото примирие с вас, ордена на Моригу отдавна нямаше да съществува, и помни думата ми, ще направя всичко възможно да отървем цялото кралство от вас!

- Не се хаби, старче, и двамата знаем, че никой не иска да ядосва Богинята, та нейните братя и сестри, боговете, се страхуват от необуздания и нрав, сам помниш какво стана последния път когато беше ядосана.

Саруман погледна старицата, изпръхтя вбесено, обърна се, но точно преди да излезе се спря и дори без да се обръща, запита:

- И все пак колко знае принцесата?

- Не много. Но достатъчно! Сам знаеш колко е умна, ще се досети рано или късно.

- Ах! - въздъхна тежко магьосника, повдигна глава сякаш искаше да види небето и да помоли боговете за помощ - Краля, няма да е особено доволен!

...

Сър Стъбхан влезе в лагера на Златните рицари:

- Пътят е чист, Сър! - обърна се той към Маверик. Можем да продължим, и ако боговете са рекли, по залез ще сме в Планините.

Маверик кимна утвърдително. Даде знак на хората си, които събраха остатъците от храната в дисагите, преметнаха ги върху гърбовете на конете, а после и те се качиха върху отпочиналите си атове. Сър Маверик даде знак на рицарите да формират ромб и ги поведе през тесния брод между гората и хълмовете. "Няколко часа още, преди да се приберем у дома! А там ще ни посрещнат проклетите вещици, своенравните дракони и твърдоглавите вълшебници! И все пак ще сме си у дома!" Маверик отърси мислите за Планините от главата си и огледа внимателно пасажа. Нещо го притесняваше. Най-вероятно си въобразяваше. Трети ден вече не беше спал в легло, а и срещата със Стилфингам...Въпреки че бяха добри приятели, своенравният рицар умееше да изстисква всичко от обкръжаващите го хора, уморяваше ги с непрестанните изненади и Маверик също не беше изключение. Златният рицар се забавляваше се настина добре, може би твърде добре, в присъствието на темпераментния си приятел. И все пак нещо продължаваше да тревожи Сър Маверик. Огледа внимателно гората от лявата си страна. В далечината от юг се чуваше реката, погледна от дясната си страна, надигна глава към върха на скалите и нещо му направи впечатление. Слънцето се оказа негов приятел. Сенките, вече издължени от падащото към залез светило, издадоха нападателите им:

- Отбранителен строй, отбранителен строй! Десния ни фланг!

Рицарите знаеха какво да правят в такива ситуации. Веднага се отклониха от пътя и навлязоха в гората. Слязоха от конете. Завързаха ги, и свалиха лъковете си. В прикритието на дърветата стрелите на нападателите им не представляваха особена опасност. За съжаление и височината на скалите не позволяваше на Сър Маверик и хората му да нанесат поразяващ удар. Докато даваше наставления на строя си, Маверик чу грохота на конски копита приближаващи от изток и от запад по пътеката.

"Засада!" Помисли си Маверик. Проклетите стрелци са били само диверсия. Маверик издаде заповед:

- Стойте в гората! Засада! Това е засада! Не напускайте прикритието на дърветата, ще ги посрещнем тук!

Трима от дванайсете рицари продължиха да обстрелват скалите с лъковете си, останалите извадиха мечовете си, готови да посрещнат приближаващите ги войни. Само миг, и първата група от изток дойде. Двайсе конника, добре въоръжени, твърде добре. Слязоха от конете на около петдесет крачки от Златните рицари и точно когато прикритието на гората даваше преимущество на Маверик и хората му, от гората изскочи Стъбхан.

- Тук са, тук са! - провикна се той и се запъти към групата която току що слезе от конете.

"Проклет предател!" Присви устни Маверик.

В този момент се зададе и групата от запад! Рицарите бяха обградени, нови трийсе мъже нахлуха през пасажа. Единадесет на петдесет. Златните рицари бяха известни с уменията и смелостта си, но задачата изглеждаше почти невъзможна.

Гората стана свидетел на ожесточена битка. Стрелците продължаваха да сипят като дъжд стрелите си върху отряда на Сър Маверик, а войните нахлули в пасажа, по двама или трима атакуваха едновременно Златните рицари. Един от смелите мъже падна пронизан от две стрели, но не преди да успее да убие трима от нападателите си. Двамата братя Арт и Артфаел, огромни мъже, свирепи като кафяви мечки, успяха сами да убият петнайсе от нападателите, но и те намериха смъртта си прободени в гръб. Един по един Златните рицари падаха. Маверик все още се държеше, сам успя да убие поне петнайсе от кръвожадните мъже. И когато силите бяха почти изравнени, Маверик беше останал гръб в гръб с Осуалт, един от най-верните си приятели и един от най-силните и смели рицари раждали се някога в Планините, срещу само седмина от нападателите, стрела от арбалет прониза исполина Осуалт, но Стъбхан не беше преценил правилно огромната сила на мъжа. Преди да напусне завинаги Пурпурното Кралство, Осуалт успя да прободе още един от подлите нападатели, а с последния си дъх, отпускайки тежката си ръка, раздели наполовина и един твърде дързък войн като разсече ключицата и ребрата му чак до корема.

"Пет на един. Ще се справя!" помисли си Маверик. Ръцете му бяха целите в кръв, имаше многобройни рани по тях, ребрата го боляха от нанесените удари по тялото му с дръжките на мечовете при близкия бой. Аркада се беше отворила над дясното му око и едва виждаше с него. "Ще се справя!" Повтори си той, събра всичките си сили и атакува. Един, втори, трети, четвърти. Кракът му беше с прободна рана. Едва се движеше, но щеше да стигне до Планините. Щеше отново да спи в леглото си. Щеше да ловува със своя приятел Дук Ловстрък. Щеше да се порадва на драконите, на магьосниците и на капризните вещици. Щеше да се разходи поне още веднъж по зелените ливади в Планините. Щеше да види още веднъж Мъглите. И тогава нещо тежко го удари по главата. Гнусния предател Стъбхан, беше стиснал едно парче скала и опита веднъж за винаги да реши кой щеше да си тръгне от тази гора. Надвеси се над Маверик, погледна го в очите и когато реши да направи един последен удар, усети какво е да те пронижат в гръб. Осуалт като че ли, за да покаже, че рицарят се бие и след смъртта, успя да го прободе, преди да се строполи върху него с цялата си тежест.

Остана още един, този който трябваше да довърши Маверик. Очите на Златният рицар се затваряха, пълни със собствената му кръв, той за първи път усети, че едва ли ще зърне отново Планините. Тук щеше да е лобното му място. Тук, между скалите и реката. Нападателят му се усмихна, реши87C че трябва да е сигурен в смъртта на Маверик, засили се и реши да забие меча в гърдите на знатния войн, но заслепен от лесната победа, се спъна в един камък, олюля се, и точно когато изглеждаше, че все пак ще успее, със сетни сили Маверик надигна меча си и го прониза. Кръвта се стече по меча, а той остана опрян в земята, докато този нещастник увисна на него в нетипична за един смъртник поза. Маверик затвори очи. За секунда. Имаше нужда от глътка въздух. Тази секунда продължи минута. После час. После ден. Когато в съня си чу:

- Cledwin ... caraid ... Ròs ... ridir ...

Няколко млади вещици го понесоха към Планините, земите които той копнееше да зърне поне още веднъж ...

The Princess of the Crimson Kingdom

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Wed, 07 Jan 2009 09:11:22 +0200

Глава II. Пурпурната Роза.

Няколко часа вече двамата мъже стояха около масата и водеха оживен разговор. Стилфингам и Сър Маверик обсъждаха стари истории, нови такива и наваксваха времето което беше изтекло между тях като зърно през пробит чувал.

Интересна гледка бяха тези двама рицари. Или поне единият от тях приличаше на благороден войн, а другия? Другия по-скоро изглеждаше като излязъл от тъмницата непрокопсаник.

Маверик беше добре сложен млад мъж, по-висок от повечето от отряда си, с гъста черна коса, оформена при един от най-добрите бръснари в Планините, гладко избръснат. Златистата ризница стоеше добре на гърдите му, а мечът, личен подарък от Дук Ловстрък, внушително се опираше на хълбока му. Когато погледнеше враговете на Кралството с тъмните си очи, погледът му изглеждаше суров и строг, но всъщност зад цялата благородна осанка стоеше един спокоен и благ мъж. Особения чар на Маверик се допълваше от бенката на дясната му буза, която го приближаваше мъничко до простосмъртните и напомняше, че само боговете са съвършени.

Стилфингам от друга страна беше нещо различно. Значително по-едър от Маверик, тежеше поне торба брашно повече от приятеля си, с няколко пръста по-висок, определено природата не беше щадила материал. Отдалече този едър мъж изглеждаше внушително, но щом се приближиш до него, запуснатия му вид очевидно издаваше пълното му безхаберие. Косата беше дълга, за последно вчесана с гребен преди няколко години, няколкоседмичната му брада явно показваше, че Стилфингам не се движеше сред висшите кръгове на обществото, а мръсните панталони които беше нахлузил, издаваха отдалече, че са нечия чужда собственост. Едва-едва стигаха на педя под коляното му, а няколко прореза около бедрата, трудно прикриваха факта, че са му поне две мерки по-тесни.

- Стилфингам, приятелю, изглеждаш добре. Не си губиш времето, виждам.

- Маверик, оценявам сарказма ти, но както сам се увери преди мъничко, живота ми тук е по-скоро безхаберен и лесен, отколкото охолен и изпълнен с отговорности. Ризата, или по-точно това което е останало от нея, хм, откраднах я от нечий простор, а панталоните, тяхната история е още по-странна. Копаех дупки за един благородник от южните територии на Морето по него време. Бързо се сприятелих с един от конярите, симпатяга. Един ден двамата с него бяхме решили да се възползваме от сеното с две прекрасни дами, за съжаление виконтът тръгна заедно с няколко от войните си да търси дъщерите си, в бързината взех панталоните на моя приятел и реших да не оставам за семейната драма която най-вероятно се е разразила между виконта и дъщерите му, след като ги е намерил сред сламата в обора.

- Все съшия непоправим романтик, виждам - усмихна се Маверик и отпи от чашата вино.

Стилфингам надигна каната с прясно издоено козе мляко, отпи няколко големи глътки, но надцени мъничко способностите си и няколко бели струйки се плъзнаха по брадата му и се разляха върху гърдите му, които остатъците от нечия риза, попиха.

- Е, братко, знам че не си тук, само за да ме видиш. Едва ли би изоставил Планините, само, за да провериш дали все още създавам главоболия на аристократите. Кажи ми, кой вятър те довя?

Стилфингам се огледа и успя да преброи една дузина рицари в кръчмата. Златистите им брони всяваха респект, кръчмата беше празна вече от три часа. Как ли щеше да се отрази това на приходите на тази стара кранта Марчена - дъртата кръчмарка, която обичаше да разрежда алкохола, да спестява продукти и никога да не носи топла вода в стаите. Именно защото познаваше своя благороден приятел Маверик, Стилфингам беше сигурен, че Марчена няма нищо против да си почине още няколко часа, така или иначе поне петдесет жълтици и бяха платени за причиненото неудобство.

- Не може ли един рицар да посети стария си боен другар, просто за да се увери как е?

- Знаеш ли приятелю - приведе се напред Стилфингам, доближавайки главата си до ухото на Маверик - не знам дали е от дрехите, брадата, или днес просто изглеждам особено глупав, но не си първия който подценява интелекта ми. Вярно е, че докато копая дупки, слънчевите лъчи често са твърде жарки, но все още съм с всичкия си ...

Стилфингам се опъна отново на дървения стол, просна ръка върху масата и погледна изпитателно приятеля си в очите.

Точно когато Маверик понечи да си отвори устата, един от рицарите застанали край прозорците се обърна към своя водач и изръмжа:

- Сър, мисля, че имаме проблем.

Маверик взе шлема си, отиде до прозореца и погледна в сумрака на вън. Група добре въоръжени мъже се беше събрала пред кръчмата, а в броните им едва проблясваха в тъмнината. Рицарите от Планините, облечени в златни доспехи, се строиха зад своя генерал, а двама останаха край задните врати, за да пазят вътрешния периметър ...

... и тогава от двора пред кръчмата се чу:

- Сър Стилфингам, моля излезте!

"По-дяволите, та тя каза, че е пълнолетна" помисли си първо Стилфингам. После се огледа без всъщност да търси нещо конкретно, сякаш за да се опита да си припомни, за какво може да е цялата тази врява.

Маверик погледна към своя приятел, който изглеждаше леко объркан, като че ли се опитваше да си припомни този път чий крак е настъпил. Постави шлема си, извади меча си и пристъпи навън, последван от десетима войни.

...

- Добра вечер! Кой сте вие, и по-каква работа търсите Сър Стилфингам? Запита на висок глас Сър Маверик.

- Не е ваша работа рицарю. Гледайки златистите ви доспехи, мога да ви кажа, че сте далече от Планините, да не би да сте се загубили?

Маверик огледа периметъра. От това което виждаше, можеше да заключи, че силите са изравнени, преимущество печелеха противниците му от прикритието на нощта. Каквато и формация да се опиташе да състави срещу тях, светлината от кръчмата щеше да издаде плановете му, затова реши да пристъпи директно, а подчинените му рицари го последваха в пакет.

- Отново ви призовавам, Сър, запазете дистанцията си! Чу се гласът от двора. Тук сме за Сър Стилфингам. Сър Стилфингам, явете се веднага! Отново изкрещя водача на групата.

Маверик направи нова крачка, и точно когато един меч разстояние го делеше от началото на битка, Стилфингам дотича от кръчмата и с учудваща пъргавина се набута между двамата тежко въоръжени мъже.

- Нека не започваме нещо за което всички ще съжаляваме, огледа се Стилфингам, усмихвайки се.

Светлината от кръчмата се отразяваше в очите му. Бяха минали много луни от времената в които Маверик беше виждал това лудо пламъче, което го стъписа за секунда, достатъчна, за да се спре преди да вдигне меча си.

- Нека ви представя, преди всичко. Сър Маверик, предводител на Златните рицари и генерал на стражата на Планините, а това е Сър Джонатан, предводител на трети - погледна го въпросително Стилфингам, и без да дочака отговора, допълни - на някой си от отрядите на Черните рицари, изпратени от моя досаден чичо, дука на Земите край Морето, Боункракър. И въпреки че днес явно всички ме взимат за особено глупав, ще си позволя да заключа, когато два отряда знатни рицари са решили да те посетят, без очевидна причина, или си ритнал някой по кокалчето или някой много важен е затънал до уши в, хм, да кажем септичната яма, за да не обидим някой благородник, разбира се - ухили се доволно Стилфингам при мисълта за благородници и тор.

-Е? Няма ли най-накрая някой да изплюе проклетото камъче? По-дяволите, дори девойките не се дърпат колкото вас!

Рицарите от двете групи, вече свалили бойния гард, заемаха охранителни позиции във вече общия периметър около кръчмата. В центъра на който останаха Стилфингам, Сър Джонатан и Сър Маверик.

- Стилфингам - започна Маверик - проблема е в Полята. По северните граници Мъглите се пропукват, все по-често мародери плячкосват конвоите със зърното.

- Освен това Сър, в най-южните части от Моретата чичо ви има все по-чести проблеми с крадци и безскрупулни аристократи.

- Е, и? Какво очаквате от мене? Да зарежа сладкия живот, да се кача на коня и да поведа войските? Вие сте луди? Извинявай, приятелю - обърна се към Маверик, Стилфингам - но нима очакваш просто ей така, да захвърля всичко което съм изградил тук - направи рязък жест с ръка той, посочвайки най-вече кръчмата, жест който му костваше още няколко скъсани шева на ризата. - Нека бъдем реалисти, обърна длан Стилфингам, от едната страна имам спокойствие, жени и пълна безотговорност от другата - сложи в другата си длан от въображаемата си везна - битки, отговорност и война която просто не е моята!

Дрипавият рицар внимателно погледна към двете си празни шепи, сякаш за да прецени коя от тях е по тежка, и внимателно наклони везната в полза на живота си в Забравените земи. После погледна към Маверик, обърна глава към Джонатан и с полуусмивка, просто сви рамене, обърна се и се насочи към кръчмата.

- Сър, чичо ви каза, че трябва да го направите! Трябва заради баща ви, заради кръвта която тече във вените ви!

Не направил повече от крачка към кръчмата, Стилфингам се извърна рязко, ритна Маверик над пищяла. коляното му поддаде и той застана на него, мечът му остана в удобна за Стилфингам позиция, завъртайки се, той го извади от ножницата, удари с лакът Джонатан под брадичката, той се сви за гърлото, а Стилфингам опря меча на врата му!

- Никога, при никакви обстоятелства не споменавайте родителите ми!

Рицарите мигновено заеха атакуваща формация около Стилфингам и бяха готови да атакуват, но Маверик се изправи на крака след изненадващата атака от своя приятел, даде им знак да снишат мечовете, отиде при своя другар, сложи ръка на рамото му и каза:

- Недей, не е нужно! Джонатан просто предава думите на дука. Кому е нужна неговата смърт? Свали меча!

Стилфингам извърна поглед към Маверик, погледна го в очите, и бесът сякаш беше овладян. Този усмихнат дрипльо, този нехранимайко, беше се превърнал в необуздан хищник само за части от секундата. Нещо се беше отключило в него. Нещо отдавна невиждано, спомен от отдавна отминали дни. Той свали меча и го заби пред краката на своя боен другар. Това беше последното издихание на ризата му, тя се свлече от него, и рицарите станаха свидетели на нещо което не очакваха. Върху гърба на Стилфингам стояха множество белези от битки, но на врата му имаше рисунка, отново напомняща на тези които войните от Кралството на Слънцето носеха, а върху гърба му стоеше ликът на Моригу. Богинята която дори старите магьосници не се осмеляваха да почитат.

...

Някъде в Планините. Сред горите, едно спокойно езерце се раздвижи. Една от наобиколилите го вещици се вгледа в образа върху повърхността на водата. Погледна сестрите си и се усмихна доволно.

...

Сър Джонатан, все още преглъщаше трудно, Стилфингам го погледна и каза:

- Без лоши чувства, попадна на неподходящо място в неподходящо време - сви рамене Стилфингам - Е, какво очаквате от мене сега? Живота не е приказка. Нали не мислите, че ще сложа доспехите, ще се кача на коня, който между другото е млад и неопитен, ще сложа меча, ако успея някога да го намеря разбира се, и ще поведа армиите. Погледнете ме. Натежал съм, загубил съм бойна форма, не съм се качвал на кон от години, ако не броим кобилите които оседлавам често - погледна закачливо Стилфингам към събралите се момичета на стълбите пред втория етаж на кръчмата, а в отговор от тях се разнесе весел кикот. - Нека допуснем за момент, че тръгна с вас, нали знаете, че ще ми трябват няколко месеца. Трябва да прекося Стената, да намеря оръжието си, след което да отида в Полята, за да се подготвя, да събера отряд. Кога са турнирите, Маверик?

- След два месеца. Имаш предостатъчно време. След шестдесет дни, Краля е направил среща с всички дукове в замъка на Ловстрък. Да считам, че ще се видим отново тогава?

- Предостатъчно време, а - стисна с ръце Стилфингам сланинките по коремчето си - кажи им го на тях - и се усмихна кисело. - Маверик, един ден цялото проклето кралство ще си плати, по-дяволите, всичките проклети кралства ще си платят, и за тяхно добро се надявам, поне да е красива - започна да се смее с глас, на собствената си шега, Стилфингам. - Е, кога тръгваме?

- На зазоряване Сър Джонатан поема към Морето, аз трябва да прекося цялата територия на Краля и да се завърна в Планините, за да докладвам на дук Ловстрък. Колкото до вас, скъпи приятелю, да очаквам ли, че ще тръгнете с нас, а сега ще се възползвате от една последна вечер тук? - Маверик погледна към скупчилите се момичета на стълбите.

- Новолуние ли е? - изсумтя Стилфингам - Новолуние ли е? - вече на висок глас запита той рицарите.

Те се спогледаха недоумяващо, а един от тях погледна въпросително Сър Джонатан, който само му кимна, докато потъркваше гърлото си. След миг рицарят се върна, погледна към Стилфингам и каза:

- Сър, няма и помен от луната. Навън е пълен мрак.

Стилфингам стана мълчаливо от масата, излезе от кръчмата и тръгна към коня си.

...

- Сър Джонатан - започна Маверик. Как успяхте толкова бързо да се завърнете от крепостта на дук Боункракър?

- Сър Маверик, не бяхме преполовили пътя си, когато вестоносец ни пресрещна и ни предаде посланието на нашия Дук. В него той с тревога съобщаваше, че събитията поемат по все по-лош курс, проблемите на юг са се изострили, а в Полята, маркиз Джордж и Маркиз Драго изпитват сериозни проблеми със защитата на северната граница. Осен това някой от графовете в северните части на Земите край Морето се опитват да се бунтуват. Ако ми позволите, Сър, какво е положението в Планините?
Маверик се обърна и видя своя приятел Стилфингам да се насочва към стълбите, преметнал дисаги през рамо. Момичетата на втория етаж се оживиха.

- Не мога да кажа, че имаме повече от обичайните главоболия. От време на време някой от конвоите с жълтици или пък желязо бива нападнат, но нищо притеснително. От няколко месеца насам обаче над западните ни граници бдят вълшебници и дракони, които обикновено причиняват само главоболия на Дук Ловстрък с непрестанните си спорове, напоследък обаче се оказват изключително добри поданици на кралството и ни помагат.

- Сър, а знаете ли нещо за Долината на Розите? - Погледна въпросително Джонатан.

- Сър Джонатан, сам знаете, че Кралят управлява тези територии и ние дължим отчет на Негово Височество, а не обратното. Неговите легиони са най-многобройни и най-силни, едва ли някой би се осмелил да пристъпи волята му. А и младият принц се справя доста добре и успява да помогне много на своя баща, крал Перидиан.

В този момент момичетата отново се раздвижиха, този път веселия им кикот беше заменен от звука на притаен дъх.

По стълбите бавно, с тежка стъпка, слизаше един рицар. Ботушите обковани в черна стомана стигаха до коленете му, които протекторите покриваха. Черният панталон беше здраво стегнат около кръста му с четирите странични колана, по два от всяка страна. На кръста му стоеше дебел колан от биволска кожа, на който беше закачена кания с ловен нож. Черната риза падаше свободно върху тялото му, а рицарят не си беше направил труда да пристегне връзките оплетени на рибена кост върху гърдите му. Черно наметало стигащо до бедрата му, беше пристегнато около врата му. По ръкавите на плащеницата се виждаха карета от червено, зелено и синьо, десен присъщ на войните от Зеленото кралство и техните деди. Гладко избръснат, с вчесана назад коса, Стилфингам пристъпи към останалите рицари в кръчмата. Маверик го погледна доволно и се усмихна.

- Гледай ти, Сър Стилфингам. Добре изглеждате.

- Явно проклетия ми чичо все още помни някой неща - измърмори рицарят.

- Нима ще тръгваш приятелю? Та навън е непроходим мрак!

- Нека се възползваме от тайнствената прегръдка на нощта тогава - погледна с жаден за приключение поглед, странният герой.

Стилфингам тръгна бавно към вратата. Спря за миг, през главата му мина за последно мисълта за спокойния и безгрижен живот. Той наведе глава, придърпа качулката на плащеницата, постави я върху главата си и бавно излезе през вратата. Мракът като че ли го очакваше и го обгърна с нежно докосване, последното което всички видяха преди да се загуби в нощта, беше гербът на Сър Стилфингам избродиран върху наметалото му - Пурпурната роза.

The Princess of the Crimson Kingdom

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Tue, 06 Jan 2009 10:22:30 +0200

"...omnia vincit amor..." /Love Conquers All/

Virgil, 69, Ecloga X

Глава I. Кралството.

Тази приказка започва така:

"Някога, някъде, сред високи планини, зелени гори и плодородни низини имало едно кралство. То било мъничко, но много красиво, единственото което го опазвало от набезите на завистливи владетели и алчни наемници били мъглите. Мъглите, пазителите на Пурпурното кралство! Мистична сила постоянно спускала гъста завеса около границите на кралството.

Достъпът до земите му бил възможен само по море, но това море не било като останалите, тъмно и негостоприемно, зложелателите на Пурпурното кралство намирали често гибелта си в него. За тези които се връщали у дома си обаче, ветровете били винаги попътни, а морето спокойно, толкова спокойно, че моряците можели да се огледат в него, ако естествено решели да се приведат в приличен вид, преди да стъпят на заветния бряг.

Кралството било разделено между няколко Дука. Един владеел земите на запад и част от източната граница на кралството. Дук Ловстрък отговарял за Планините и за живеещите в тях мистични твари, магьосници, вещици и феи. Самият той бил скептичен и в началото не желаел особено да получава именно тази част от кралството. С дар слово, бърз ум, остър като бръснач език и привърженик на миролюбивите развръзки на всеки конфликт, намирал задачата си за глуповата, но под влиянието на прекрасната Дукеса Грейс, която била импулсивна и подхождала към всичко с голяма страст, която обаче не траела дълго, Ловстрък, бил принуден да приеме задачата, за радост на съпругата си. С течение на времето Ловстрък свикнал с чудатостите на поданиците си и заобичал истински Планините, като неочаквана награда бил и факта, че освен странностите на обитателите си, планините били и източник на основните богатства на кралството - злато и желязо. Тук се сечели златните монетите и от тук идвало желязото за стоманата от която се правели броните, мечовете и щитовете на благородните рицари в кралството. Ловстрък, проявил своето форте именно управлявайки ресурсите на кралството, под зоркия му поглед и честното му сърце, нито една монета не изчезвала, нито един конвой с желязо не оставал неотчетен, а Дукът доказал, че с хора като него, кралството можело да разчита на добро управление и пълна хазна. Естествено, често му се налагало да решава и спорове между магьосници и вещици, дракони и елфи, нещо което самия той правел с удоволствие, въпреки че почти никога не разбирал истинските причини за споровете им, именно тогава Дукеса Грейс му помагала да отсъди правилно, със ценни съвети относно мистичния начин на живот в Планините. Тъй като там била хазната на кралството, понякога малки, но добре организирани групи варвари решавали да пробват късмета си, опитвайки се да оберат някой от многобройните кервани с жълтици които кръстосвали кралството надлъж и на шир. Естествено, понякога ловките крадци успявали да се измъкнат с плячката, но най-често срещали своя немезис, Маверик. Той бил израснал с Дук Ловстрък, познавали се от деца. Маверик разчитал на мъдрите съвети на своя приятел, а в замяна му бил верен, а чувството му за справедливост пасвало идеално на задачата която Сър Маверик изпълнявал - предводител на Планинските рицари, смели войни, които предпочитали да решават споровете подобно на техния Дук, с мъдри слова, но наложело ли се да използват мечовете си, те не се колебаели и противниците им често побягвали от страх, преди изобщо да трябвало да влязат в битка.

Северната част от кралството била запазена за Дук Тоскано, земите му граничели с Планините на запад, и с Морето на изток, били равни, толкова равни, че изглеждали необятни, а в тях се раждал хляба на кралството. Тоскано, бил стар приятел на Ловстрък, жизнерадостен, приветлив, справедлив, но и своенравен и темпераментен, изглеждал като логичния избор за Дук на Планините, но когато кралството било разпределяно, мъдреците посъветвали, именно заради горещия си нрав, Тоскано да поеме житницата на кралството, защото хляба трябвало да се отглежда със страст и любов, а не разум и хладнокръвие. Тоскано обичал зрелищните битки, самия той някога участвал в рицарски състезания, а след като получил Полята на Кралството, решил да ги направи и арена на зрелищни рицарски състезания, където знатни войни от всички посоки на света мерели силите си, а победителя получавал златна купа, десет хиляди жълтици и ако не бил поданик на кралството, правото да се ожени за някоя от красивите му обитателки. Естествено, турнирите били трудни, но така Дук Тоскано успявал да подбере смели и силни рицари за своите отряди, които пазели северните граници на кралството, ако случайно някога мъглите се вдигнели. Не щеш ли, Дук Тоскано един ден напуснал кралството, но не заради зла участ, а за да преследва любовта си към Лейди Бианка. Тя била от благородно семейство от едно от графствата в Полята, но и се наложило да замине с майка си, графинята, която била посланик на Пурпурното кралство, в Голямо Кралство отвъд седем морета и Просторния океан. Така Дук Тоскано станал най-висшия представител на Пурпурното кралство в Кралството на Просторния океан, а оставил Полята на управлението на младите си братовчеди Маркиз Джордж и Маркиз Драго. Двамата продължили делото на своя братовчед, а когато той се връщал у дома, му давали отчет за стореното в негово отсъствие.

На изток кралството нямало единно управление. Макар че, владетел бил Дук Боункракър, заради множеството пристанища всяко едно от тях било поверено на отделен маркиз или граф, като те отчитали приходите на дука. За съжаление обаче, в тази част на кралството нещата не изглеждали толкова розови колкото в Планините и Полята. Тъй като търговията на цялото кралство минавала през Морето и от тук влизали всички гости, злоупотребите не били случайни събития. Някога Дук Боункракър бил млад и всявал страх в маркизите и графовете от поверените му територии, но с напредването на възръстта, младите благородници ставали все по-нагли и дръзки. Естествено рицарите на Дук Тоскано успявали да държат под контрол морските територии на север, така че благородниците от северните части на Морето не се осмелявали да налагат волята си над поданиците на кралството и не злоупотребявали така често с парите от хазната. На юг обаче било друга история. До където стигали силите и влиянието на Дук Боункракър всичко било по мед и масло, пристанищата били сигурни, приходите от търговия постоянни, и отчетени на време, а измамниците, за тях никой не чувал отново, Боункракър оправдавал името си, въпреки възрастта му. Колкото до частите от Морето граничещи с мъглите на юг, в тях живота не бил особено безопасен. Там върлували крадци и измамници, жени със съмнителна репутация били често срещани, а безскрупулните благородници закриляли мародерите и престъпната паплач.

Последната четвъртинка от Пурпурното кралство била запазена за негово Величество. Кралят държал териториите на най-пълноводните реки. Простиращи се от Планините на запад и на юг, до брега на пълноводната Река на Розите на изток, и граничеща с териториите под контрола на Дук Боункракър в североизточната си част. На север като опора действала Стената, дълга планина отделяща териториите на краля от Полята. Териториите на Негово Величество били наричани Долината на Розите. Но магьосниците от Планините имали друго име за нея, име което не се споменавало често, страхът от възкресението на отдавна отминалите дни, от тъмните векове на Пурпурното кралство, все още витаел във въздуха. Само жриците от сектата на богинята Моригу се осмелявали да говорят свободно за Долината на Сенките, мястото където намерили дом войните от Зеленото кралство, което било отвъд морето и граничело с Просторния океан, място което се превърнало в последен дом на племенните вождове от Зеленото кралство, място което станало поле и на тяхната последна битка, там където тези смели до безразсъдство войни за последно вдигнали меч, място на което, като че ли пометени от мистична сила, намерили гибелта си. Именно тази земя, днес известна като Долината на Розите, била центърът на Пурпурното кралство. Тези територии, някогашно лобно място на войните от Зеленото кралство, днес бил център на аристокрацията. Тук от няколко века живеели най-знатните благородници, които обаче споделяли земи със заможни търговци и земевладелци със съмнителна репутация. Кралят знаел за проблемите прокрадващи се в земите му, но като че ли не обръщал достатъчно внимание. От Планините и Полята, та и от земите край Морето, приходите пълнели хазната, народът бил щастлив и всичко изглеждало сякаш реки от мед и масло се стичали по улиците на кралството. Всъщност Негово Височество Перидиан, бил странна личност. Не говорел особено, оставял думите за съпругата си Марибор, която гласно изразявала неговата позиция. Той рядко показвал радостта си, всъщност единствения път в който старейшините говорят, че се е усмихнал, било когато се родил престолонаследникът му. Младият принц Кристофър, бил разумен, още в ранните си години показвал интуиция, която един ден щяла да му помага при управлението на земите принадлежащи на баща му, но също така бил и манипулативен, успявал да намери начин да придобие контрол върху територии и ресурси които не му принадлежали по право, право което се полагало на младата му сестра.

Даааа, Принцесата!

Принцеса Йоина. Какво да кажем за принцесата?

Особена млада дама, била тя. Като мъничка под влиянието на властните си родители и словесния натиск на Кралицата била принудена да прекарва часове с учители и възпитателки в библиотеката на двореца. Според някой това шлифовало интелекта на принцесата, според други, просто я превърнало в надута благородничка. Една от многото принцеси с отлично образование, но също така и черупка, странна амалгама от надменност присъща на благородниците, страх от родителите и, нерешителност и неувереност, която обаче Йоина маскирала зад острия поглед на тъмните си очи, като не позволявала на никой да се опита да докосне душата и. Някой казват, че принцесата просто се страхувала от възможността, докато някой търси нежното създание под маската, да осъзнае, че всъщност то отдавна е изчезнало, а може би дори никога не е било там, но вещиците от Планините били свикнали да злословят по адрес на благородниците от векове, и никой вече не им обръщал особено внимание."

- Старче, престани да пълниш главите на децата с врели-некипели, дракони, принцове, принцеси ... Всички знаем как ще ти завърши глуповатата история, ще се появи принца на бял кон и ще замае главата на принцесата, тя ще се окаже прекрасна, и всички ще заживеят щастливо!

- Така ли, така ли, ще стане, дядо? - един през друг започнаха да подскачат децата, оживили се изведнъж от прекъснатия разказ на белобрадия старец

– Деца, нека ви разкажа историята както трябва да се знае. Историята за едно голямо приключение, в което принцът на бял кон, не бил нито принц, нито бил на бял кон ...

Родителите погледнаха странно стареца с дълга бяла коса и брада, стигаща до средата на гърдите му. Изглеждаше прекалено стар, но и твърде жизнен за годините си. Какво пък толкова, заговориха се родителите. Нека пием по още едно кафе, докато старецът разказва ...

- И така деца, до къде бях стигнал...

- Принцесата ...

- Принцът на бял кон ...

- Mais oui! C'est magnifique!

"Пурпурното кралство било разделено на четири територии. Планините на запад, Полята на север, Морето на Изток и Долината на Розите на сгушена между Планините, Полята, териториите на Дук Боункракър, и Реката на Розите. Но имало една част която не била под контрола на благородниците. Малка територия между най-южните райони на Морето, Между Реката на Розите, Стената, земите на Дук Боункракър и южните Мъгли. Територията в която била оставена на непокорни поданици, селяни, мародери, куртизанки и прокудени благородници. Земята където все още се смятало, че има останали потомци на клановете дошли някога от Зеленото кралство. Забравените територии. Ето тук в едно малко градче започва нашата история...

- Разкарай се, нехранимайко! Двайсе яйца! Двайсе яйца за закуска, самун хляб, кана мляко, а нямаш нито петаче! Изхвърлете тоя непрокопсаник на улицата!

Вратата на кръчмата се отвори, и четирима здравеняци изхвърлиха едър млад мъж на улицата. Хората които кръстосваха пазара, бяха свикнали на подобни гледки и обикновено не им правеше впечатление когато някой се озовеше в средата на калната улица, някой отминаваха, други се спираха да видят кой е поредния изхвърлен, а някой в бързината до толкова не обръщаха внимание, че често се случваще да стъпят върху изхвърлените.

Мъжът се обърна бавно по гръб. Надигна се леко и се облегна на лактите си. Усмихна се широко на спрелите момичета които искаха да видят кой е поредния нещастник, изхвърлен от кръчмата, и ги поздрави:

- Добро утро, дами! Прекрасен ден, но бледнее пред красотата ви!

След което младежът, намигна на русолявото девойче, което заби поглед в земята и се изчерви, за да стане повод за весел кикот сред приятелките си.

- Е, половин закуска - усмихна се доволно момъкът - точно колкото ми трябваше. Надигна се бавно, погледна калната си риза, опита се да почисти ръкавите, но протърканата материя се скъса. Необезпокояван от факта, младежът просто дръпна рязко, ръкавите се раздраха, а под тях се появиха две здрави ръце. Ето сега вече вниманието на повечето хора на пазара беше привлечено. На лявата си ръка младежът имаше белег от меч, заобиколен от странни рисунки, нетипични за земите между Мъглите. Изглеждаха по-скоро като нещо което някой от вещиците в Планините би разбрала, отколкото като маркировка на някой от бойните легиони от другите кралства. На дясната си ръка носеше други две рисунки, напомнящи на писмеността на Кралството на Слънцето. Изглеждаше така сякаш този момък, можеше да се справи с четиримата здравеняци, изхвърлили ли го преди само миг от кръчмата. Мъжът се огледа наоколо, видя бъчвата с вода, натопи по-чистия от двата си ръкава, избърса лицето си с мокрия парцал.

- Скоро ще остана и без риза - измори си изпод носа той, надигна поглед към пазара. Видя погледите на жителите от околните села дошли на тържището и при липса на добро обяснение просто сви рамене и се усмихна.

Това сякаш подейства отрезвително, и всички отново си спомниха на къде са тръгнали. Улицата се напълни с шумни възгласи и всеки се разтича в някаква посока. Пазарът приличаше на мравуняк, а обитателите му на мравки работещи трескаво по събирането на храна.

От далечината се нададе тътен. Момъкът погледна в далечината и видя задаващата се черна маса, която приближаваше все повече и повече а тътенът ставаше все по-силен и по-силен. Преди да намери място на което да се скрие, конницата вече беше навлязла в пазара. Тътенът от копита стихна. Хората не спряха своя забързан ход, въпреки че никой не контролираше тези територии, не беше необичайно рицари да посещават редовно земите. От една страна това успокояваше местното население, от друга всяваше респект сред бандитите бродещи из Забравените територии и не им даваше възможност да организират набези срещу граничните графства. Черните рицари, цветът избран от Дук Боункракър за армиите му, спряха насред пазара, огледаха се, един от тях леко сви крака опирайки ги в корема на коня, а той грациозно и величествено бавно пристъпи напред.

- Сър Стилфингам, Дук Боункракър ни изпрати, за да предадем поканата му, да бъдете негов гост в замъка му.

- Ааааа! Не! Кажете на, дъртия, че тук съм добре. Предайте му следното:

"Дук Боункракър, с риск да ви обидя, всъщност точно, за да ви обидя, овехтяло изкопаемо, ще откажа поканата ви. Тук съм си добре, имам храна на корем, живота е спокоен и лесен, всички ме обичат ..."

- ... когато не ме изхвърлят от кръчмата ... - смотолеви под носа си Стилфингам,

"... жените са сгодни ..."

- ... особено куртизанките ... - отново измърори той,

"... и винаги има работа от която мога да изкарам достатъчно пари ..."

- ... въпреки че ми писна да копая дупки!

"Така че благодарете, на Дук Боункракър, но му кажете, че покорно му отказвам."

Няколко от рицарите бяха слезли вече от конете и нервно пристъпиха напред заобиколили Стилфингам.

- А, да, и моля ви, нека не се налага да му отказвам непокорно!

- Спрете. Свалете гарда! - изкомандва рицарят, който все още беше на коня.

Рицарите бавно свалиха ръцете от дръжките на мечовете си. Спогледаха се неразбиращо. При подобни обиди към техния Дук, провинилият се вече щеше да лежи в тъмницата. Нямаше никакво значение от какво потекло е, а още повече един дрипав мъж, който незнайно защо носеше титлата Сър.

- Сър, Дук Боункракър нареди да ви предадем това в случай, че откажете поканата му.

Рицарят извади свитък подаде го на един от подчинените си, който бавно и предпазливо се приближи към Стилфингам.

- Какво, по дяволите ...

"Сър Стилфингам,

знам че нямаш причина да ме послушаш, още повече след последната ти визита. Но е от особено значение да се явиш в двореца. Касае се за твоя добър приятел Дук Ловстрък.

Важно е!"

"Дърт хитрец, знаех си, че ще се опита да играе по тънката струна." - Сър, как е вашето име?

– Джонатан, предводител на трети отряд на рицарите на Дук Боункракър, Сър!

- Сър Джонатан, предайте на Дук Боункракър, че писмото му е получено и прочетено, но ако наистина смята, че може да ме подлъже в двореца си, използвайки някой от приятелите ми, то е надценил ударите които съм получил по шлема си. Все още не съм оглупял толкова!

– Но, Сър, Дукът нареди в случай, че ни откажете, въпреки писмото, да ви оставим оседлан кон, чисти дрехи и сто жълтици, а вие да постъпите както сметнете за добре.

- С най-голяма радост, ще приема жълтиците и коня...

"който спокойно мога да продам за още двайсет, а може би дори трийсет, жълтици, които ще са закуска за около месец напред"
... но помпозните дрехи. Хм, кажете му да си ги завре ...

Рицарите се раздвижиха нервно, затвориха периметъра около Стилфингам и сложиха ръце на мечовете си.

... да си ги завре в раклата, при другите вехти парцали! Усмихна се широко Стилфингам.

"Няма нужда, това са сто и трийсет жълтици, да не проиграваме късмета си" помисли си той.

- Сър, ето ви коня...

породист черен жребец пристъпи напред воден от един от рицарите. Стилфингам погледна животното в очите. Беше още младо, личеще си, че не е опитомено, дивия дух в него все още бушуваше.

- ... жълтиците ...

Сър Джонатан, хвърли подрънкваща приятно кесия към Стилфингам, а той ловко я улови и я закачи на колана си.

- а дрехите ви са в дисагите зад седлото. Надяваме се да размислите скоро. Приятен ден, Сър!

Джонатан даде знак на рицарите си, които оседлаха конете и ги пришпориха обратно към земите край Морето.

"Хммм, изглежда като прекрасна вечеря и още по-прекрасна вечер. Стилфингам хвана коня, който прояви характер и се дръпна рязко назад, но това не изненада младия мъж, той стисна здраво юздите и го поведе към коневръза пред кръчмата. Влезе с ритник през вратата. Извади една жълтица и я хвърли към кръчмарката.

- Това е за закуската! А това - за обяда - още две жълтици полетяха към кръчмарката, която ги улови с доволна усмивка - И викни Лиза и Инстър ... - като по команда две светлокоси красавици слязоха по стълбите от втория етаж на кръчмата.

"Дъртия Боункракър! Очаква ме една прекрасна вечер, благодарение на тебе старче! Жив и здрав!" Стилфингам надигна каната с мляко и отпи жадно, докато чакаше печеното пиле!

...

- Сър Джонатан. Приближи се един от рицарите към предводителя на групата. Защо позволихте на този дрипльо да обижда така Дук Боункракър. Всеки друг би заплатил с тъмница, та дори и с живота си

- Млади друже. Не бих се осмелил аз да съм човека който би заплашил племенника на нашия Дук.

- Как племенник? Нима това е онзи рицар за който се носят легенди, та той е твърде млад?

- Точно така, приятелю. Едва на двайсе, Сър Стилфингам беше провел вече две военни кампании за Пурпурното кралство. Преди няколко години по западните и северните граници на кралството имаше набези, въпреки Мъглите. Точно тогава Стилфингам се появи. Никой не разбра точно от къде. Оказа се, че Боункракър му е чичо. Но когато не беше в битка, Стилфингам беше изключителна напаст. При последното му гостуване в двореца на чичо си, преди около четири години, веднага след последната му военна мисия, дука го завари с шест куртизанки в една от залите на двореца. От много млад Стилфингам прекаляваше с интереса си към жените и алкохола, обичаше да води разпуснат и охолен живот, неприсъщ на един рицар. Въпреки че неговите приятели младите дукове на Планините и на Полята се опитваха да го вразумят, им беше много трудно. Успя да отчужди всички от себе си и накрая чичо му не издържа, след случая с куртизанките, го изгони от земите край Морето, не беше добре дошъл дори в териториите на своите близки приятели, Дук Ловстрък и Дук Тоскано. Единствените му приятели бяха останали един млад магьосник и един млад учен-изобретател, живеещи в Голямото Кралство отвъд Просторния океан, но те толкова спорадично посещаваха родното Кралство, че Стилфингам беше принуден да се скрие в Забравените територии. Някой дори твърдят, че той е роден там. Всъщност родословното му дърво не е известно. Знае се че майка му и Боункракър са първи братовчеди, но никой не е успявал да проследи кръвната му линия. И така през последните няколко години Стилфингам живееше в Забравените територии, място което му допадаше, безотговорност, жени, дори алкохол, въпреки че се говори, че след едно безпаметно напиване, се събудил в леглото на една особено грозна куртизанка, и от тогава пие само мляко.

- Но, Сър, та той е недостоен за титлата си!

- Приятелю, всички знаят, че Стилфингам е рядък дар, когато знае за какво се бори, когато сърцето му е чисто, а умът бистър, няма по-голяма стихия от него. Нито магиите от Планините, нито природните сили, биха могли да се сравнят с него. Някой твърдят, че с меча си може да унищожава, но са го виждали и в най-чистите му моменти, когато може да даде живот. Някой твърдят, че след битка плачел, за тези които е погубил, а други казват че веднъж пощадил живота на полудял от ярост дракон, защото разбрал, че той просто бранел новороденото си.

- Странна личност е този Стилфингам, Сър!

- Наистина, приятелю, може да те съкруши, ако се почувства заплашен, но ако влезеш в сърцето му, е за цял живот и би дал живота си за тебе.

И така черната маса която образуваха рицарите и техните коне продължи в галоп към земите на Дук Боункракър. Яздейки Сър Джонатан си помисли "надявам се Стилфингам, да размисли наистина, защото точно сега, всички имаме нужда от мъничко лудост ..."

...

-Инстър, къде се бавиш скъпа, с Лиза те чакаме и започнахме да се забавляваме без тебе. Ще изпуснеш най-приятната част. Лиза скъпа, легни по гръб миличка, позволи ми ...

Вратата на стаята се отвори със страшна сила, горната панта се разкачи, а ботушът който я беше ритнал стъпи здрави на земята. Стилфингам се обърна рязко и вече беше посегнал към металния леген стоящ на шкафчето до леглото, когато извика:

- Маверик! Приятелю!

Маверик се огледа в стаята, Една полугола жена стоеше до стената пред огледалото, друга лежеше гола срещу него на леглото:

- Виждам, че не си се променил особено, Стилфингам! Все същия, кога ще пораснеш, приятелю? - усмихна се Маверик

- Ами аз тъкмо бях на път, когато разкачи вратата от пантите ...

- Все същия ...

Стилфингам пристъпи напред и понечи да прегърне стария си приятел, но Маверик отстъпи крачка, погледна го и му се усмихна:

- По добре облечи нещо преди това, не сме чак толкова близки

- Може би си прав, май не е приятно да поздравявам стария си приятел размахвайки ...

- Просто престани! Обличай се, чакам те долу. Ще поръчам кана вино!

- Мляко. Вече пия само мляко.

Маверик го погледна озадачено:

– Все пак може би порастваш?

- Дълга история, ще ти я разкажа, бях се напил и се събудих до една куртизанка, първоначално помислих, че съм заспал в обора, после че в леглото ми има някакво ужасно животно ...

- Дааа, да, ще поръчам мляко - чу се отдалечаващия се глас на Маверик по стълбите."

И така деца време е да се прибирате. За днес стига толкова приказки. Утре, може би, ще продължим отново. Децата погледнаха въпросително родителите си. А те под натиска на любопитните и жадни за истории погледи на децата, се предадоха:

- Стига този благ старец да е тук и утре, ще ви доведем, за да чуете как продължава приказката.

Една майка поведе сина си, приближи се към стареца и му каза:

- Любопитна съм, как всъщност продължава тази приказка?

- Това, прекрасна госпожо, знаят само тези които ще изслушат приказката от край до край!

The Moment

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Wed, 31 Dec 2008 06:13:56 +0200

Just the Right Moment

Стоя в 5:34 в тъмната стая и гледам в една точка. Или няколко, не съм сигурен, прегръдката на нощта все още е обгърнала града и ми пречи да виждам ясно. Отпивам от полу-пълна кутия мляко, но някак за последните десетина минути съм изпил само две три унции. Корема ми е свит. От няколко дни изпитвам страхотни проблеми с храненето. Не съм особено гладен. Дори млякото, което обикновено поглъщам със скоростта на жаден слон отпиващ от поток в саваната, не ми е вкусно. Знам че трябва да се храня. Затова се и насилвам, но стомаха ми е на кълбо. Получавам микро спазми в мускулите, не знам от преумора или от напрежение, но знам че само след точно 19 часа ще имам някакъв отговор. Или поне така ми се иска. Ще разбера дали живота е като танц: "две напред, една назад", за да можеш да направиш още две напред, е трябвало да отстъпиш мъничко.

Уча се по трудния и мъчителен начин, грешиш, вглеждаш се в собствените си деяния и си правиш извод, до колкото е възможно. Опитваш се да станеш маааалко по-добър, или по-лош, въпрос на гледна точка, разбира се.

Размишлявам, но все още нямам апетит. Невидима сила като стоманено менгеме притиска стомаха ми. Имам онова усещане което всеки един от нас е имал. Помните ли първия училищен ден? Помните ли как стомаха ви се свиваше? Не?! А помните ли как трябваше за първи път да излезете пред публика? Не усещахте ли, че ви чака изненадваща среща с вкусната закуска, която баба ви беше приготвила? Не?! А нима не помните как свивахте юмруци, притиснати здраво към тялото ви и стомаха ви беше станал с размер на стафидка, точно преди да целунете за първи път момиче или момче? Не?! Добре тогава, ако наистина сте толкова цинични и тези романтични и прекрасни спомени липсват, не може циник като вас да не помни напрежението което е изпитвал преди първия път в който е правил секс. Не помните?

Не го вярвам!

Но дори да ви е страх да си признаете, че всички изпитваме силни чувства, независимо от какъв пол сме, това няма никакво значение, защото така или иначе разбирате за какво говоря. Чувствам се мъничко несигурен, мъничко неуравновесен, мъничко луд, мъничко изплашен, но какво пък толкова - Crazy Little Thing Called Love, би казал Фреди. Еееех, Фреди, Фреди, може би само ти би ме разбрал. Надявам се да си прав, защото направих всичко което изпя.

6:05. Така или иначе след вече само осемнайсе часа и десет минути, ще настъпи момента.. Някъде след единадесетия час, след бягащите сенки оставени от фойерверките, след студения вятър, ще се скрия в един ъгъл за момент, и ще изляза от там или мъъничко по-щастлив или мъъничко по-разочарован, но каквото и да стане, ще продължа да мисля, че любовта не е кауза пердута, че за всеки има правилна половинка, че всеки един от нас не трябва да престава да се бори за чувствата си, че може би само така ...

,.. Само така ще достигнем до собствения си "Момент" в който стомаха ни ще се бунтува, мускулите ни ще ни предават в ненадейни и изненадващи спазъмчета, разумът ще се опитва да ни предпази търсейки всякакви логични извинения, но сърцето ни ще бие ускорено и ще ни диктува да сме мъничко по-смели и безразсъдни.

А Моментът наближава ...