ILF's World - Love

The Moment

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Wed, 31 Dec 2008 06:13:56 +0200

Just the Right Moment

Стоя в 5:34 в тъмната стая и гледам в една точка. Или няколко, не съм сигурен, прегръдката на нощта все още е обгърнала града и ми пречи да виждам ясно. Отпивам от полу-пълна кутия мляко, но някак за последните десетина минути съм изпил само две три унции. Корема ми е свит. От няколко дни изпитвам страхотни проблеми с храненето. Не съм особено гладен. Дори млякото, което обикновено поглъщам със скоростта на жаден слон отпиващ от поток в саваната, не ми е вкусно. Знам че трябва да се храня. Затова се и насилвам, но стомаха ми е на кълбо. Получавам микро спазми в мускулите, не знам от преумора или от напрежение, но знам че само след точно 19 часа ще имам някакъв отговор. Или поне така ми се иска. Ще разбера дали живота е като танц: "две напред, една назад", за да можеш да направиш още две напред, е трябвало да отстъпиш мъничко.

Уча се по трудния и мъчителен начин, грешиш, вглеждаш се в собствените си деяния и си правиш извод, до колкото е възможно. Опитваш се да станеш маааалко по-добър, или по-лош, въпрос на гледна точка, разбира се.

Размишлявам, но все още нямам апетит. Невидима сила като стоманено менгеме притиска стомаха ми. Имам онова усещане което всеки един от нас е имал. Помните ли първия училищен ден? Помните ли как стомаха ви се свиваше? Не?! А помните ли как трябваше за първи път да излезете пред публика? Не усещахте ли, че ви чака изненадваща среща с вкусната закуска, която баба ви беше приготвила? Не?! А нима не помните как свивахте юмруци, притиснати здраво към тялото ви и стомаха ви беше станал с размер на стафидка, точно преди да целунете за първи път момиче или момче? Не?! Добре тогава, ако наистина сте толкова цинични и тези романтични и прекрасни спомени липсват, не може циник като вас да не помни напрежението което е изпитвал преди първия път в който е правил секс. Не помните?

Не го вярвам!

Но дори да ви е страх да си признаете, че всички изпитваме силни чувства, независимо от какъв пол сме, това няма никакво значение, защото така или иначе разбирате за какво говоря. Чувствам се мъничко несигурен, мъничко неуравновесен, мъничко луд, мъничко изплашен, но какво пък толкова - Crazy Little Thing Called Love, би казал Фреди. Еееех, Фреди, Фреди, може би само ти би ме разбрал. Надявам се да си прав, защото направих всичко което изпя.

6:05. Така или иначе след вече само осемнайсе часа и десет минути, ще настъпи момента.. Някъде след единадесетия час, след бягащите сенки оставени от фойерверките, след студения вятър, ще се скрия в един ъгъл за момент, и ще изляза от там или мъъничко по-щастлив или мъъничко по-разочарован, но каквото и да стане, ще продължа да мисля, че любовта не е кауза пердута, че за всеки има правилна половинка, че всеки един от нас не трябва да престава да се бори за чувствата си, че може би само така ...

,.. Само така ще достигнем до собствения си "Момент" в който стомаха ни ще се бунтува, мускулите ни ще ни предават в ненадейни и изненадващи спазъмчета, разумът ще се опитва да ни предпази търсейки всякакви логични извинения, но сърцето ни ще бие ускорено и ще ни диктува да сме мъничко по-смели и безразсъдни.

А Моментът наближава ...

"Колкото толкова?"

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Wed, 24 Dec 2008 07:02:16 +0200

Teardrop

Това не е една история за любовта. Това не е една история за живота. Това са историите за любовта и живота.

Имах силното желание да публикувам нещичко, стига съм писал за собствена консумация. Искаше ми се да напомня, че все пак не съм се променил, въпреки всичко. Разплитам Уиндзорския възел, свалям елека, а след него пръстите ми минават машинално по илиците. Ризата вече не е на гърба ми. Събувам дънките, обличам си овехтялата вече фланела, размер XXL, напомняща ми за отдавна отминали дни, а сега протрита от колана, лостовете и лежанките.

И ето отново съм онова срамежливо момче, което мълчаливо стои и гледа как света се движи около него, без никой да ми обръща грам внимание. Мога да гледам, мога да усещам, и все пак да съм невидим. А това което виждам е прекрасно и ужасяващо, феерия от емоции, разочарования, радост и болка. Любов, изневери, рани и радостни мигове и всичко това толкова близо! Колко близо? На ръка разстояние? А може би на непреодолими дължини? До къде сме готови да стигнем? Кога трябва да спрем? И трябва ли да го правим?

Понякога усилията не си заслужават! Обичаш, даваш всичко от себе си, или поне така изглежда, бориш се за любовта, но получаваш само разочарование. Толкова ли получаваш, за това което си дал? Болка, рана, разбито сърце? А може би не си жертвал всичко. А дали е трябвало, дали човека срещу тебе не е егоистично разглезено хлапе, което не заслужава твоето внимание? Спри! Отдъхни! Затвори очи! Отвори ги! Какво виждаш? Света? А може би само част от него, болката ти пречи, толкова е силна, че те кара да присвиваш клепачи. Мускулите по лицето ти са се сбръчкали от агонията! Виждаш само яростта, желанието за отмъщение. Колкото толкова! Днес имаш това, ще мине време. Болката ще стихне и тогава ще останеш само ти, един далечен спомен и любовта -- към живота, към хората, а накрая към един нов човек. Вземи толкова колкото можеш!

Споделяш, щастлив си, живота е розов, а ти летиш, или поне така се чувстваш. До момента в който се налага да направиш аварийно кацане. И тогава разбираш, че в този самолет няма пилот! Летиш към пропастта. Опитваш с все сили да направиш нещо, за да спасиш себе си, машината и комфорта който тя ти осигурява. До момента в който не осъзнаваш, че е безсмислено. Дори да продължиш полета, рано или късно ще трябва да кацнеш. Да слезеш от този самолет и да ти остане спомена от това как си бил пасажер на "потъващ кораб" и как е можело да намериш гибелта си в него. По-добре вземи парашут. Скочи и не мисли много! Колкото толкова! Получил си нещо. Приземяванията с парашут не са от най-леките, може да навехнеш глезен, дори да счупиш крак, но ще ти мине, а докато летиш надолу, би могъл да се възползваш от изживяването. Неповторимо е!

На кръстопът си. Дали да продължиш смело напред сам, или да продължаваш да правиш усилия и да вървите заедно? Когато крачите ръка за ръка, не винаги вървите в една и съща посока, но когато един от вас залитне към пропастта, другия винаги е там, за да го стисне за ръката, да го издърпа и да го задържи на тясната пътека. Имаш усещането, че ако си сам, ще вървиш по-бързо, по безгрижно, и сякаш ще свалиш един товар от гърба си. Усещането да си свободен е прекрасно, да не носиш отговорност за никого освен за себе си, но не забравяй, в моментите в които си залитал, винаги е имало един човек на когото можеш да разчиташ, да те стисне здраво за ръката, да те погледне в очите и да те дръпне плътно до себе си, да ти посочи къде е тясната пътечка. Нима си готов с лека ръка да сложиш край на всичко това. Казваш си "колкото толкова!" Колкото толкова? Нима? Не си ли заслужава да се спреш за мъничко. Остани на едно място. Ако трябва пусни ръката на спътника си. Само за да разбереш, че ще трябва да го догониш съвсем скоро, да го стиснеш за ръката и да се почустваш отново сигурен в пътя който си поел.

"Колкото толкова?"

"Винаги има още, защото никога не е достатъчно!"

Ами ако си стоиш кротичко и наблюдаваш другите облечен в дрипавата си фланела? Света е много интересен, забавляваш се от чуждите истории, но ненадейно прелита пеперуда! За миг времето спира. Въздухът застива. И тогава усещаш повея на вятъра. Топлия полъх, тревожния полъх, този пред буря! Сърцето ти се свива, съзнанието ти говори, затвори очи, приведи глава, изчакай само секунда, и всичко ще отмине. Сенките приближават и точно когато трябва да останеш просто наблюдател, допускаш най-голямата грешка. Отваряш очи и виждаш нещо прекрасно. Промените са настъпили. Предстои края на единайстия час. А тогава всичко е възможно. Съвкупността от събития те кара да се замислиш. Има ли смисъл да продължаваш. Колкото толкова, казваш си! Да оставя ли болката да отмине, а може би да скоча с парашут, да се вкопча в нечия ръка? Но тогава осъзнаваш! Не си дал всичко от себе си, не допускай грешките които другите са направили, поправи своите, и осъзнай, винаги има още, защото никога не е достатъчно! Не се отказвай! Никога! Може би това е човека? А може би не е? Докато не си направил всичко, докато не си се почуствал безразсъден, докато не си се почуствал смел, докато не усещаш че летиш, значи не си направил нужното! А до тогава знай, че "колкото толкова" е половинчат отговор на коварния въпрос "колкото толкова?"

Around the World in a little more than 80 Days: Varna

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Fri, 24 Oct 2008 03:48:50 +0300

Глава 3. Част I. Варна. Ден 1.

Ако Поморие беше като едно завръщане у дома, един вид, като нещо познато и уютно, а Истанбул беше екзотичен, тайнствен, топъл и гостоприемен, то Варна е една пълна загадка. Едва ли има град от по-големите в България за който да знам по-малко, да съм посещавал по-рядко и да не познавам изобщо.

Кацнах късно вечерта на летище Варна и бях подготвен да ме захвърлят някъде по-средата на нищото, както правят на Сарафово. За моя изненада, летището във Варна макар и малко, дори сравнено със Терминал 1 в София, е доста приятно. Напомня за практичния и "изискан" соц. барок - бетон и ламарина, но е с чистички тоалетни, кабинки за митничарите с опашки за "EU" и "Non-EU" държави, че и автоматични ленти за багаж, истински шок! Неизбежно е сравнението с електрокара с който ти доставят багажа в Бургас и факта, че един раздрънкан автобус те "изсипва" на една автобусна спирка, тя пък построена в ранен комунистически стил - сини ламарини и 3 цола тръба под формата на буквата "Г" с надпис "BUS", тип "тук спира междуселския автобус, който ще ви закара до най-близкия малък град", всъщност то точно това и се случва, един "Икарус" те прибира от Сарафово и те отвежда до ЖП Гара Бургас. Е във Варна не е така. Има си "Икарус"-и които ходят до "Златни", но има и таксита, от тия по няколко левчета на километър, но това няма никакво значение, защото един супер услужлив човек ми каза телефон на таксиметрова компания - нормална. Звъннах, казах за къде съм, и таксито ми пристигна за около 30 секунди - досущ като в София (сарказъм)!

Направи ми впечатление, че улиците са огромни.Въздухът доста приятен, града чист, а паркчетата между блоковете съществуващи. Неприятен проблем се оказа факта, че магазините работят до 9, включително и хипермаркетите. В това отношение София е рай, с магазини затварящи в 10, та дори и 12, ако си активен вечер, винаги има от къде да пазаруваш. В интерес на истината дори в Поморие магазините работеха до 10, някой до 12, а един дори до 3 - при това извън "сезона"!

...

1 на обяд. Следващия ден. Събудих се принудително. Радвам се, че ме събудиха всъщност, бях спал почти 11 часа. Прибрах си всичко необходимо в раницата и тръгнах от Владиславово към центъра на Варна. Автобусите са готини, напомнят на 72, само че си имат кондуктор - събираемост 100%. Ако в София го направят, работните места в градския транспорт ще станат едни от най-добре платените. Пътувах около 25 минути. Колкото от "Младост" до "Плиска" в ранен неделен следобед, само че минах разстояние като от "Младост 3" до "Орлов мост". Но да ви кажа, хората в автобуса не бяха кисели, нацупени и черно-бяло-сиви. Идва зима, тъмните якета и този сезон ще доминират, но хората не се притесняват да обличат и шарени дрешки, ей така за цвят. Разни момичета си говорят, лелички и чичковци на преклонна възраст отиват да се поразходят из центъра, но не се цупят помъкнали празни 15 литрови бутилки от минерална вода и не те гледат смъртоносно, защото не си им освободил заветното място в автобуса. А да, и няма задръствания, улиците са мнооооого широки, в София биха ги нарекли булеварди!

...

Около 3 вече бях влязъл във фитнес зала "ТИМ". Знам, че тези които ме познават по-добре, ще кажат, че съм отишъл там от някаква форма на солидарност или по-скоро казано лоялност, но ако видите залата, ще разберете всъщност колко погрешно е подобно мнение. Има кафе с няколко масички и протеинов бар на първия етаж. Продават и Corny без захар, слизащ долу и намираш усмихната служителка, която ти дава кърпа, ключ и те насочва към съблекалните, където е широко и чисто. Имат си готин солариум, ако държите да произведете бързо-бързо меланин и да повишите риска от рак на кожата. Всъщност оценявате качеството на иначе смешната за софийски стандарти 5 левова цена за тренировка, в момента в който влезете в кардио/силовата зала. Всичко е Technogym, което за мене не е най-добрия вариант на света, но какво пък, лостовете може да са по-лекички, но "home run", от първия път намерих зала със стойка за клек - нещо за което ми се наложи да ходя от Поморие до Бургас! Истинското удоволствие човек изпитва в момента в който реши да се възползва от кардио секцията. 5 пътеки и 5 крос-тренажора. 3 велоергометъра, ако целта е да се изпотите обилно и да стопите мазнинките, няма да имате оправдание, че уредите са заети. Трениращите са тихи, съсредоточени и услужливи. Изобщо варненци са доста любезни и контактни. Докато си плащах и гледах объркано, задавайки глупави въпроси, едно момиче току що излязло от залата, успя да ми отговори, хем шеговито, хем мъничко подигравателно, хем с известна доза самоирония, но най-важното изключително позитивно. Почти като живуща в София. Не знам дали варненки са откровени, непринудени, забавни и мъничко наивни (в онзи добрия смисъл на думата, нещо като отражението на мекия морски климат върху характера) каквито са поморийки и бургазлийки. но ако са, Варна определено става все по-привлекателен град.

Ако идвате от "копеле" частта на България, ще е неизбежно да не ви направи впечатление, че във Варна говорят доста меко, или казано фонетично по коректно - мИеко. Предупреждавам, забелязва се доста по отчетливо при жените! Знам, че някой го намират за "селско", но пък според мене е чаровно по-някакъв собствен си начин, а може би просто дълбокия ми тракийско-келтско-и-други-трудно-проследими корени си казват думата и тези неща не ме смущават особено, по същия начин по който не ме дразнят особено и МЕ-канията в София, а може би е просто защото бързо проговарям на местен диалект, ако е нужно.

Свърших си тренировката за деня, и реших да се разходя по централната улица на града. Един вид, да се докосна до Варна и варненци. Не съжалявам. Жените са им много хубави. От морския въздух ще да е. А да, и ходят на групички по трима. Не знам защо. Едно момиче и две момчета. Две момичета и едно момче. Три момичета. Три момчета. Не знам "к'ъв е номИера с тая тройка, мой" (много плосък хумор проявих), но е актуална. Видях общината във Варна, височка е. А града е ужасно чист. Отвратително направо. А да, и централната улица е пълна с магазини от които ИМА какво да си купиш, и е пешеходна зона по която не се движат трамваи, така че децата могат да бягат спокойно, а не до жълтите линии.

Града привечер е много красив. Добре осветен. "Катедралата" е особено привлекателна. Има готини кафета в които можеш да седнеш след работа, а предполагам и не само. Ако си гладен, имаш сравнително наблизо McDonald's и KFC (естествено ако си падаш по гадни храни и "празни" калории). Ако пък искаш да хапнеш, и не познаваш града, посети местното Happy, на вратата пише Established 1994 in Varna (да добавя on christmas day), това при условие, че си забравил от къде е тръгнала веригата с ресторанти в цяла България, че и Испания. Между другото, в рамките на 3 дни, вечерям за втори път в Happy. Не спира да ме учудват няколко неща. Първо Happy, навсякъде готвят по един и същи начин, салатата във Варна, в София и на магистрала "Тракия" примерно е с един и същи вкус. Второ персонала е невероятно възпитан, т.е. добре обучен. Не съм свикнал в България да ме питат, "всичко наред ли е", "хареса ли ви" (между другото вече не ме питат, аз си омитам чиниите до последната хапка, очевидно ми харесва) и най-важното, питат ме желая ли десерт или пък кафе. Трето, напоследък навсякъде са вдигнали цените, така че Happy вече не е малко по-скъпа версия на места като "Дивака" да речем, в които би могъл да ядеш здравословно, просто е по-вкусна и по-приятна алтернатива, така че ако случайно започна да си уреждам срещи в Happy, не се изненадвайте! И не, не е заради облеклото на сервитьорките! Престанете! Аз съм над тия неща! Между другото като сме на темата Happy и факта, че е варненски продукт, задължително да опитате Градинарската им салата, или пък, ако не сте на ужасна диета, салата "Лавалета" със сиренце и печен патладжан (не съм вярвал, че тая дума ще я употребя във блога си). Нищо особено като съставки, но иначе простичкия микс от балсамов оцет, захар, соев сос и още нещо, наречен сос "Винегрет" превръща салатите в Happy в нещо което не е за изпускане. Същото се отнася и за ориза им със зеленчуци, не го пише в менюто, но има и яйчице, ориза не е пържен, а е бланширан, китайците (по-точно жалките подобия на китайска кухня в БеГето) могат да им измият краката на готвачите в Happy. Като се замисля, по-добре да не го правят, че с тая вода, ще вземат да сготвят нещо после. Виж сочните пилешки каренца на Happy не са ми точно по вкуса. Имат някаква подправка която не ми се нрави особено, аз обичам пилешко лишено от аромати и респективно вкус, а в Happy го топят в някаква марината, но пък има и крехки филенца, без подправки. А да, бях забравил, и като си поръчаш билков чай с каничка мляко, не забравят да ме питат дали пък не желая и мед. Евала!

...

Докато пиех Latte Grande Decaff в Costa, което поръчах точно така, и ме разбраха без никакъв проблем какво им говоря, очевидно Costa са си обучили добре баристите, което всъщност няма никаква връзка с Варна, но е факт, че поръчките от касата към машината летят с ключови думички като ristretto, decaff и други, известни само на ценителите на доброто кафе. Точка за Costa. Пийте кафе там, заслужава си, поне докато не отворят Starbucks в София, което трябваше да се е случило около януари тази година, но явно рецесията си казва думата. Пак се отнесох. Та докато пиех кафе, ми направи впечатление, че в Costa имаше много хора, приятни, водеха тихи очевидно позитивни разговори, защото нямаше кисели физиономии. Между другото в София - Costa срещу градинката на народния театър е редовно празно, точка минус за живущите в София (няма да казвам софиянци, че то такива не останаха много, но пък е пълно със селяндури държащи да бъдат зовани столичани). Освен това на една от улиците, отново пешеходна, водеща към морската градина имаше двойки и групички от момичета и момчета, насядали по пейките гукайки си влюбено, или пък просто почивайки след отминалия ден. Доста позитивно според мене, е не е като да си разменяш лакти с темерути в маршрутка, но все пак е приятно си мисля.

...

Някъде към 22:00 се отправих към "Катедралата", за да се насоча обратно към "Владиславово", за да напиша първоначалните си впечатления от Варна. Качих се на маршрутка. Не ми беше никак трудно да разбера коя трябваше да хвана, номерата им са същите като на автобусите и тролеите чиито линии дублират, просто имат единица отпред. От 82 на 182. Естествено, много по-просто е да си измислиш някакъв нищо не значещ номер, да му напишеш маршрута с мънички буквички и да очакваш, че всички са добре тренирани зрители на Формула 1, свикнали да различават новите аеродинамични елементи по колите докато те профучават с около 300 км/ч., а пък вечер се разхождат с очила за нощно виждане. Но все пак маршрутките във Варна са удобни, практични и бързи, без шофьорите да са далечни роднини на Шумахер и да говорят повече от тъщата на Супер Любо по телефона.

...

Варна успя само за няколко часа да ме впечатли. Което всъщност не е трудно, аз се впечатлявам лесно, 'щото съм наивен, което всъщност е и катализатор за събитията през последните 6 месеца от живота ми, личния, не професионалния - там съм "акула", не "шаран". Утре с група приятели и познати от европейското по кик-бокс, което се провежда в Двореца на Културата и Спорта, сме решили да излезем по клубовете във Варна. Тогава всички впечатления могат да направят обратен завой, но се съмнявам и все пак за сега Варна е добра алтернатива на София, дори ако не сте душевно неуравновесен и нямате някаква конкретна причина да не желаете да местообитавате "китната" ни столица.

...

Разбира се, невъзможно е да не споделя и нещо лично в този ми пост, но не защото съм егоценрик. Добре де, защото съм егоцентрик. Дали след като обикалям България и света и категорично отказвам да стоя в София, не само заради "усмихнатите" хора, "мекото" време, "лекия" трафик, "чистите" улици, "зелените" зони и не на последно място температурната инверсия, генерираща толкова полезен за белите ми дробове "екологично чист" въздух, случайно не съм открил това което търся от няколко месеца? Не съм, спокойно, ще се върна в София, за сега за кратко разбира се, не очаквайте скорo, а може би и никога, онази личност с която всички бяха свикнали. За съжаление загубих едно пламъче, и все още не мога да намеря искра която да го запали. Но продължавам да търся, бягайки. Или пък търсейки да бягам. Така или иначе "самотният бегач на дълги разстояния" е вече доста опитен и няма да се умори ... Просто няма да се откажа и да се предам, въпреки болката, която пък ме кара да се чувствам жив!

State of the Union

nospam@example.com (Dinko Tzanev) — Wed, 24 Sep 2008 03:53:00 +0300

Lost?!

4:40 следобед. "Мъртъв" час. Стоя пред компютъра гледайки някакъв ситком. Messenger-a нарушава утопичния следобед. "Е, не. Точно сега ли?" Душевно неуравновесения ми приятел (искаше ми се да кажа ненормалник, но знаейки, че най-вероятно ще прочете това, се страхувам да не го възприеме като комплимент) ми нарушава спокойствието. Почти 5 следобед е, значи при него е около 1 вечерта. Нищо ново под слънцето. За всичките около 12 години в които го познавам, не си спомням в 1 часа вечерта да не е бил буден, а най-страшното е, че обикновено в тези нетипични часове е и най-активен, което означаваше край на спокойния ми следобед, а ситкома беше забавен.
"Гледам филм!"

"Хм, добре. Аз пък пътувам"

"Накъде пътуваш, бе, 1 часа вечерта е, по средата на седмицата?"

"Не знам точно. На някъде, на никъде, където и да е, само да не е тук. Искам да избягам, да се скрия, да изчезна, да се загубя, или да намеря себе си. Уффф, и аз не знам точно?!"

Определено ме чакаше тежък следобед. От няколко месеца Илиян не е точно онова което аз съм свикнал да виждам и чувам, като че ли е друг човек. Не е точно Илф, виждам от време на време следи от него, но определено нещо не е наред. Познаваме се практически от както водим някакъв смислен живот. Бил съм свидетел на повечето от щастливите моменти и на най-тъмните му превъплъщения, но не си спомням да е бил някога такъв. Помня го като 130 килограмов, нещо като geek, нещо като "проблемен ученик", нещо като "гамен", нещо като "човек който е твърде прям", нещо като "войник без кауза", нещо като "пълен глупак" , нещо като "проблясък на гений", познавам всичките му странни и нормални страни, но винаги съм усещал искрите лудост и страстта с която прави всичко, пък макар и да губи интерес бързо към нещата. Спомням си как веднъж заради негова грешка при прочитането на данни, се ентусиазира толкова, че почервеня целия, някой си помислиха, че ще получи удар. Естествено се опитах да го успокоя, той осъзна грешката си, но не си призна. Познавам го добре, не помня някога да е признавал грешките си всъщност. Даже като се замисля е толкова егоцентричен и самовлюбен, че едва ли някога би признал каквато и да била грешка която е направил ...

"Добре, бе, на къде отиваш?"

"Има ли значение къде, някъде където ще се почуствам спокоен, някъде където мога да се чувствам себе си, у дома ..."

"Значи някъде по морето"

"Ами да. Водата ..."

"... да бе знам, успокоява те, чувстваш се у дома си"
Странен разговор провеждахме. Не заради съдържанието обаче. Целия ни диалог преминаваше на английски, а Илиян мрази да комуникира на английски с българи, струва му се някак изкуствено, освен когато не е, ама наистина изключително уморен или "изтрещял". Някакъв спомен от дните ни в "колежа". Винаги беше недоспал или "изтрещял", явно инстинктивно превключваше на английски.

"Ти от кога не си спал?"

"А станах преди 7-8 часа."

Определено не беше недоспал. И определено ме чакаше един много тежък следобед.

"Добре, какво става? От около месец си в пълна нелегалност. Никаква информация, да не би да имаш много работа. Последното за което знам беше една разходка до Пловдив, ама тя беше точно преди месец"

"Да като се върнах от Пловдив имах доста работа за около две седмици и после нещата се поуспокоиха, и като че ли имах възможност да остана на спокойствие с мислите си, и тогава нещо се пречупи напълно. Не искам да говоря с никого, не искам да виждам никого, изключение са двама или трима човека, тези с които съм бил заедно най-дълго"

Хм, говореше с мене. Последно разбрах, че се е виждал и с друг наш близък приятел, все хора които сме с него от 11-12 години. Нещо не беше наред, ако разговаряше само с нас двамата. Илиян винаги е обичал вниманието и не би отказал някой да го слуша, но нещо се бe променило, а аз не съм свикнал да го виждам такъв. Явно най-накрая някой беше открил слабото му място. Нещо го беше наранило толкова, че да иска да се затвори в себе си, да остане сам.

Тук е мястото да споделя нещо за него, нещо от което той може би няма да остане особено доволен, но все пак. Илиян е свикнал да става каквото той поиска. Рано или късно го постига, проблема е, че методите му не са особено "здравословни": нито за него нито за околните. Обича да контролира ситуацията, въпреки че винаги създава впечатление, че около него всичко е хаотично и "просто се случва". Проблема всъщност е, че наистина след първоначалния му идея, нещата наистина излизат извън контрол и настъпва хаос, ситуация в която той се чувства в "свои води". Дали бих го нарекъл гадно манипулативно копеле, не бих стигнал чак до такива висоти, а и се съмнявам, че и той би го направил, но характера му не е от най-прекрасните, затова беше нормално да се замисля дали това не беше поредната му изява от подобен тип, с която се стремеше да търси внимание и да постигне някаква "цел".

От друга страна през последните няколко месеца наблюдавам непозната страна от характера му. Илиян винаги е пазел личния си живот точно такъв - личен. Абсолютна тайна, може би тук-там е споделял по нещо, но като цяло нищо не се знаеше, до преди около година и нещо. Не знам защо, не знам дали е и правилно, но реши да превърне личния си живот в публичен, всеки трябваше да знае всичко за него, по всяко време. Груба грешка според мене, но опитайте се да му го кажете, ако имате достатъчно нерви и смелост, разбира се.

Та през последните 3 месеца, видях непозната страна в характера му, чувствителен, прекомерно всъщност, отдаваше се не само на емоциите си, но и на чувствата си, напълно и безпрекословно, ако не го познавах, бих си помислил, че е минал на "отсрещния тротоар",

"Добре, кажи сега, какъв е смисъла от подобно пътуване? От какво бягаш всъщност? И защо по дяволите бягаш? Това е нещо ново. Just stay and face the music!"

"Не мога да играя срещу всички и всичко, мачът Илиян срещу Вселената е мъъъничко неравностоен. Уплашен съм!"

Хм, може би трябваше да си сложа лещите или поне очилата. Или може би да пия кафе. Той каза, че е изплашен.

"Имам нужда да остана напълно сам, объркан съм, не знам дали фундаментално не греша в подхода си, и не само към жените, а изобщо към нещата. Направих твърде много грешки..."

Сега вече аз съм уплашен, за първи път признава, че е допуснал грешка, и то не една, а много. Какво направихте с Илф, и къде по дяволите е той? Someone, anyone, please unleash the beast, who the fuck is this sick puppy?

"Виж сега, не може току така да се променят нещата? Кажи ми каква е причината, или може би кой е причината? Аз съм объркан, твърде много станаха обектите на твоите чувства напоследък. Аз се обърках, а предполагам всъщност и всички останали ..."

"И аз съм объркан. И аз не знам какво изпитвам, към кого, изпитвам ли нещо всъщност и какво точно."

"Нали знаеш, че всичко е в главата ти!" И в момента в който му го написах, знаех че ме чака сериозна словесна атака. Сякаш някога главата му е доминирала, винаги първо е слушал сърцето си, а после се е осланял на разума за damage control, след кашите които сам си забърква. Не влизаше в часове, влизаше в други, но не трябваше да е там, закъсняваше, не премълчаваше, отказа си дипломата, не отиде на бал, пиеше бира по средата на campus-а, юмручни схватки, заряза ученето, наруши няколко закона, алкохол, наркотици, а сега и реши, че не му стига да е идеалния екземпляр от Generation Y, а трябва и да покаже някаква странна кръстоска между ренесансови и baby boomers черти на характера - емоционален и чувствителен.

Реших да си спестя малко проблеми и да питам директно:

"Кажи ми, знам че страницата "Яна" не е затворена, знам че Йовелина успя да те накара да се чувстваш както не си се чувствал до сега. Коя? Коя от двете?"

"Не мога да ти отговоря на този въпрос. Мога да ти кажа няколко неща обаче.

Яна е една от най-невероятните жени които съм срещал. Красива, женствена и нежна. Но Йо, Йо е луда, красива, пряма и intense. Яна е като принцеса, но Йо е жена с която бих се чувствал комфортно във всичко, с нея бих могъл да съм себе си, да беснея, да съм крив, да се забавлявам, да споделя the most intense feelings and to have the most amazing sex with. А Яна, е жената с която бих могъл да преживея едни невероятно романтични и красиви моменти, а като добавим и факта, че е отвратително умна и е предизвикателство за мозъка ми, но пък Йо споделя моя поглед върху нещата и би могла да ми даде мъничкото помощ от която бих имал нужда понякога."

"Не разбирам всъщност какво ми казваш"

"Ако трябва да го синтезирам, "Динамита който винаги идва в мънички пакети" срещу красивата, разглезена, но същевременно с това и ужасно умна принцеса.
The edgy sense of humor of Yo and probably one of the most beautiful green eyes one could ever see, срещу звънливия смях, един от най-красивите които би могъл да чуеш, на Яна, с нейното момичешко, но добре премерено държание, а и когато те погледне с тъмните си, но топли очи и си практически обезоръжен и победен."

Не знам дали Илиян осъзнаваше, но беше изпаднал в ситуация която не бих искал да пожелавам на най-големия си враг, а какво остава на един от близките ми приятели. Беше влюбен в две жени, или поне така изглеждаше. Или пък може би егото му беше пораснало твърде много, честно казано непрестанните комплименти които получаваше от жени, а и от мъже (не случайно на моменти се съмнявам по кой "тротоар" всъщност се разхожда) като че ли му се отразяваха доста зле. Познавайки го обаче, начина по който говореше, определено нямаше следа от опит за манипулация, говореше със сърцето си, но беше по-спокоен, сякаш липсваше онази оптимистична нотка, всичко беше реалистично и истинско.

"Имам един въпрос, ако трябва да избираш, коя би избрал?"

"Това не е въпрос. Не мога да избирам. Избирам дали да си купя 1.5% или 0.1% мляко, дали да ям овесени или пшеничени ядки, дали да тренирам до болка или премерено, не избираш кои чувства да отстраниш, за да останат другите. Не можеш да избираш между две прекрасни жени, просто не е възможно."

"Дори когато знаеш, че едната е много далече?"

"Не можеш да избираш, единствената смислена алтернатива е да се откажеш от двете!"

"Не звучи като добра алтернатива ..."

"Добре, ще ти отговоря, тогава. Бих избрал Яна ..."

"... но това е ако избирам късно вечер, а ако трябва да избера рано сутринта, бих избрал Йо."

"OK, you're even more fucked up, than I could even imagine, and I know you quite well! OK hypothetical situation. What if you can have one of them ..."

"Not "have", "be", you don't own someone, you are with someone"

"Sorry" С кой говоря по дяволите, с полигамния ми приятел, или с жена ...

"Но да си представим хипотетична ситуация, в която си с едната, би ли съжалявал, че не си с другата?"

"Има ли значение, така или иначе никога няма да се стигне до там ..."

"И все пак ..."

"... нещата са твърде сложни, бих искал да имам най-доброто от двете, но без тях. No more drama! Честно казано бих искал да открадна по една целувка от двете и да изчезна в сладката и нежна прегръдка на нощта"

И тогава ми просветна superhero complex. Но като се замисля, Илиян просто си е такъв, това не е комплекс, само се чудя дали може да лети (подозирам, че заради проявения сарказъм, ще си го отнеса).

"Предполагам че съм твърде романтичен? Знаеш ли, все още помня първия път в който ги видях. Помня с какво бяха облечени. Помня всеки малък детайл"

...

Разговорът ни продължи още десетина минути, но аз вече знаех какъв е проблема. Илиян беше уплашен от емоционалната си страна, от това че я показва и от това, че я харесва. Страхуваше се да не я загуби завинаги, да не стане отново циничен и саркастичен и да загуби нещо което е намерил едва наскоро - любовта, или нещо което той разбираше като такова.

Искрено се надявах изгнанието на което сам се беше осъдил да даде резултат. Ако трябваше да залагаме на крайния резултат от срещата ILF vs. The Universe, бих ви препоръчал да заложите все пак на него. Естествено неприятната част от подобен резултат е, че когато мине през своя Exodus, щеше да се върне още по intense, може би darker и мъничко груб, но пък щеше да е намерил някаква кауза за която да се бори. Естествено подозирам, че едва ли щеше да е по-земен, но пък той винаги се е чувствал добре когато "лети" високо -- в чувствата си, в емоциите си, в целите си.

Надявам се следващите дни да разговарям отново с него, но за сега изглежда сякаш The State of the Union is quite fragile, but the Union is still so hard that you can't scratch it!

The case of the shattered heart!

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Sun, 17 Aug 2008 04:26:49 +0300

Ключът към едно разпиляно сърце!

Стоя в празна хотелска стая, в един иначе прекрасен град, който обаче е безмилостен към мене - Пловдив. Няма мляко с нес. Просто няма кой да ми го направи. Стоя седнал на леглото, а до мене се мъдри кутия натурален сок, слушалките от плеъра ми се опитват да пробият дупка в главата ми, Coldplay се опитват да ме успокоят, или да ме докарат до самоубийство, честно казано в този момент границата е толкова тънка, че е практически недоловима! И отново, a case of a broken heart, този път разбито на милиони парченца, превърнато в прах, а аз стоя и се моля да мине вятъра и да го разнесе както това правят шерга и сироко в пустинята. Една сълза се стича по бузата ми и пада на дясната ми ръка. Е, и? Какво от това. Не живея в някакъв магически свят, в който сълзите дават живот на нещо красиво. Не! Тук сълзите са просто вода със солен привкус. Като тази в морето. А може би някой някога е изплакал морето, след като е бил с разбито сърце?

Поглеждам в ляво, а на голямото легло телефонът ми стои до плеъра. Сякаш все още тайно се надявам да светне, за да чуя нещо което би могло да събере праха отново на едно място. Но знам, че няма как да се случи. Поглеждам, а в краката ми "King Lear", стои сякаш, за да ми напомни: Аз съм палячото, аз съм Корделия, аз съм този който си играе на въпроси и отговори, този който винаги предизвиква промените, този който провокира, този който никога не иска да изкаже чувствата си, защото смята, че не е необходимо да казва очевидното! Но аз съм и този който никога няма да оцелее до края на пиесата, за да види развръзката!

"And my poor fool is hanged! No, no, no life!"

Кой? Къде? Кога? Нима шута загубва живота си, защото е твърде дързък или Корделия умира, защото е допуснала грешката да не изрази чувствата си, а просто ги е изживяла! Няма значение!

Знам едно...

Цяла седмица усещах едно "кълбо" в стомаха си. Страхувах се дали съм наясно с чувствата си. Дали ако срещна отново "Яна" няма да изпадна в дупка, дали наистина чувствата ми към Йо са истинкси? Дали не са продиктувани от отворената рана, от мъничкото парченце което едно момиче отчупи, парченце голямо колкото хапката от меденка на 2 годишно детенце.

Разбрах!

"Топката" в стомаха не е била от страх, като този от сценична треска! "Кълбото" е било от страх да не бъда наранен, страх който презвъмогнах, за да бъда отново съкрушен. За да стоя сам в една хотелска стая в един недрожелюбен град, и да пиша за "Едно разпиляно сърце!"

Направих необходимото. Направих това което не съм смятал, че мога да сторя. Преглътнах егото си, или поне голяма част от него. Стиснах зъби, и реших да направя подарък, такъв какъвто никога не бих направил отново, нещо което има ултимативната власт над мене! Подарих ключа за сърцето си! И помолих, няколко пъти. Нека да не ми разбиват сърцето отново. Би ми дошло твърде много, дори на мене. Човек който няма праг на болката, човек който не познава истинско поражение, човек който надскача всички човешки граници, за да предизвиква съдбата всекидневно. Но получих удар. Съкрушителен. Ключът остана да виси в пространството. А аз, аз слушам Coldplay сам в една хотелска стая и потъвам стремително към бездната! Там където светлината не прониква, там където е студено, невероятно студено, там където налягането на водата може да те премаже сякаш е ръка на някой от Титаните! Там ми е мястото, там където чувствата нямат значение, там където трябва да се бориш само за оцеляване. Там където съзнанието ти е преокупирано от мисълта за тебе самия! Там където болката в сърцето няма значение. Там където чувствата са излишни. На онова тъмно, студено и смазващо място!

Достатъчно!

Не мога повече! Не искам повече! Преди няколко дни една жена, която познавам бегло, ми сподели, че съм нарушавал представите и, за това колко ужасни са мъжете.

Питам се обаче, дали ще се намери една жена която да събере всички късчета. Да се разходи по света, да прибере всички разпилени парченца от сърцето ми, да ги сложи в ръката си и да ми ги върне, за да мога да усещам отново. Да чувствам, да изпитвам онази сладка болка от липсата на някой, да изпитвам опияняващата наслада от присъствието му!

Едва ли!

Усещам как думите ми убягват. Стопяват се. Губят се. Джон Стюърд Мил е казал: "Изворът на красноречието се крие в сърцето", а моето е разпиляно, вятърът го разнася на всички посоки. За да загуби всичко смисъл, за да остане ключът без ключалка!

За да не мога да казвам вече: "Обич..." За да не мога да го напиша дори.

За да остане само болката - физическата! И онази дупка някъде между трето и шесто ребро. За да се превърна в машина. Машина която има нужда от сериозно презареждане! За да се надигне и лишена от усещания да премаже всичко по пътя си!

А думите на Крис Мартин отекват в главата ми, звукът от пияното му ме кара да потръпвам, да усещам студ докато навън е 30 градуса в 5 сутринта!

Just because I'm hurting
Doesn't mean I'm hurt
Doesn't mean I didn't get what I deserve
No better and no worse

I just got lost
Every river that I've tried to cross
And every door I ever tried was locked
Ooh-Oh, And I'm just waiting till the shine wears off...

...

...

...

Това не е краят, това е просто началото ...

...

It's a Kind Of Magic

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Wed, 30 Jul 2008 23:31:37 +0300

Киното! Комерсиално, атрактивно, пропито с дъх на неангажиращо забавление, но и мъничко, красиво, изящно и емоционално. Някаква форма на магия. Превръщането на живота в сценарий, а той превъплатен отново в живот, но различен, по-цветен и прекрасен от истинския! Ето това правихме тези два дни с Никола, който повярва в креативността ми, макар и инспирирана от негативни емоции, и пое режисурата на една мъничка импресия базирана на блога ми!

Няма да пиша много по темата, просто ми се искаше да изразя собствените си впечатления от един снимачен процес. За първи път получих възможността да се срещна наистина с голямата си любов и съм впечатлен и замаян, но също така и уморен от близките ни срещи от трети вид! Красива, страстна и изтощителна, такава трябва да е истинската любов, а връзката ми с киното е!

Не успяхме да завършим снимките, но след като Кольо се върне от Франция ще го направим и влизаме в пост-продукция и накрая премиера !

Името на short-movie-то засега е: Untitled Nikola Christov and Iliyan Stoyanov Project

А ето и малко снимки on-set!

Първи и втори ден:

Никола и аз, тази комбинация 2 в 1 е добра!

Никола мери светлината

Нашето момиче за всичко, Елена, ни помага при нареждането на осветлението

Терен от втората част на първия ни снимачен ден

Нека бъде светлина!

Хммм, сториборд?

Яна Модева, в ролята на on-set гримьор, да не лъщим на камерата е много важно, затова пудра!

Ябълков сок, вместо уиски, с толкова дубли щях да съм пиян

Lights! Camera! Set! Action!

Нашата гримьорка/участничка гледа страшно! "Няма ли да свършваме, бе?!"

Елена-Ирина, on-set ден втори. Толкова добре се превъплати в ролята, че няколко пъти и обърках името!

Уникални кадри, ама като ти е красив обекта, не е трудно!

Режисьор и оператор! Невероятен е!

The Master at Work!

Креативно решение за позициониране на светлината!

Дори сценариста има право да разгледа сета!

И да погледне през камерата!

Никола прави едни много красиви и уникални снимки! And then it's a wrap!

Десет съвета как да лекуваме разбито сърце и нещастна любов!

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Sun, 27 Jul 2008 01:50:00 +0300

Image by: starry-eyedkid.deviantart.com

1:50 събота срещу неделя. Алкохол. Стоя в ъгъла на бара отворил лаптоп и пиша. Предполагам, че човек никога не знае кога ще има нужда да напише нещичко. Ей така, да сподели собствените си мисли, преживявания и настроения с белия лист, а последствие да ги покаже и на света. За разнообразие съм решил да сменя безалкохолния режим с алкохолен такъв, а и взех да се изживявам като твърде продуктивен писател напоследък, така че чашата Hennessy не е никак случайна. Коняка ме успокоява, освен това ме и стопля. Гадна седмица беше тази. Студена. Много студена. Времето влезе в перфектен синхрон с настроението ми. Не се случва за първи път. Понякога ми се струва, че природата ми угажда и е съпричастна с емоциите ми, така че извинявайте ако съм развалил на някого ваканцията с дъждовно и студено време, но когато сърцето ти е разбито и късчетата се вледеняват бавно, някак е трудно да си искрено щастлив и слънцето да грее ярко над твоята улица.
Всъщност този път съм решил да бъда практичен, а не лиричен в прозата си. Точно затова ми се иска да споделя няколко съвета за това как да лекуваме разбито сърце и нещастна любов, две медицински несъществуващи състояния, но всъщност доста често присъстващи болести сред хората. Някой биха казали, че мъжете не са чувствителни, или поне не колкото жените, че мъжете са "прасета" интересуващи се само от това как да "влязат в гащите" на жената. И може би са прави, а може би не са. Но всъщност истината е, че колкото мъжете имат нужда от секс, даже от ебане, то също толкова нужда имат и жените, но реално този пост няма нищо общо нито с едното нито с другото.

Напълно неочаквано за мене, се оказа, че мъжете са доста чувствителни и уязвими същества. Споделяйки къде на шега, къде на истина, че съм нещастно влюбен, срещам разбиране сред мъжете, и може би без да искат, всички те споделят собствения си опит от подобни ситуации. Един е заключил сърцето си, друг е спрял емоционалното си развитие, и го е заменил с огромна и ненаситна нужда от секс, а де факто търси жена която да замени приятелката му с която се е разделил преди повече от 4 години. Трети пък е решил, че проблема му е във външния вид и е предприел драстични промени. Всеки от тях се опитва да реши проблема си по практичен, нездравословен и честно казано половинчат начин. Виждам как всички страдат - скрито, явно, тихо или шумно, но никой не се опитва да промени нещата, та именно затова реших да дам няколко съвета, не че съм експерт, но пък кой назначи Candace Bushnell за експерт по сексуалните и градските въпроси? Щом тя може да си го позволи, нищо не ми пречи и аз да го правя. Въпреки че споменавам 10 съвета за това как да третираме "разбито сърце", реално съветите не са толкова, но пък ми се струват полезни.

А ето ги и тях:

1. Вие не сте виновен. Ако сърцето ви е разбито, то е защото Вселената ви е изиграла лоша шега, а не защото не сте направили нещо както трябва, или пък сте направили нещо погрешно. Някой казват, че любовта е сляпа, аз бих добавил и глупава. Никой не си избира в кого да се влюби, а още по-малко кой да му разбие сърцето. Нещата просто се случват. Понякога един поглед, една усмивка, един най-обикновен жест или глуповато наглед изречение могат да ви вкарат в капана. Следователно спрете да търсите вина във вас. Няма такава. Експертите биха казали, че не сте направили достатъчно, подходили сте грешно и други простотии. Ами ако не е така? А и защо слушате експертите. Вместо това слушайте сърцето си!

2. Жената не е виновна! Моля ви, не лекувайте любовната си мъка и разбитото си сърце с обвинения към жената. Не правете списък с недостатъците и. Това е най-голямата глупост която може да направите. Как се прави списък с недостатъци, на човек който сте обичали и от който сте бил заслепен. Не се успокоявайте с мисли от типа на, "не беше достатъчно висока", "не беше руса", "дупето и беше голямо", "грима и беше твърде малко или много", "нямаше вкус за музика", "не разбираше от ядрена физика" и други малоумни извинения. Изказани постфактум, всички тези мисли не значат абсолютно нищо и не лекуват болката, само влошават нещата още повече, защото е очевидно, че вие все още обичате тази жена, щом си търсите извинения! Естествено винаги можете да кажете "не беше достатъчно интелигентна", но моля ви, правете това само когато коефициента ви на интелигентност превишава 149 по скалата "160". Но тогава възникват два очевидни въпроса, ако сте с толкова високо IQ, как ще намерите жена с равно на вашето или по-високо такова (не защото жените са глупави, просто тогава влизате в топ 2% от населението на планетата) и ако сте такъв рационален интелект, какво правите тук, мамка му, и четете съветите ми, просто напишете свои такива.

3. Не губете чувство за хумор. Възползвайте се от всяка ситуация , за да се надсмеете над собственото си нещастие. Няма по-добра терапия от смеха, особено когато се подигравате със собствените си чувства, емоции и душевно състояние. При достатъчно упорство, без да усетите, ще казвате "нещастно влюбен съм" по-скоро с усмивка, отколкото със страдалческа физиономия и някак депресията ви ще прерасне в състояние на автосарказъм.

4. Макар че в точка 1 ви казах, че нямате същинска вина за това което се случва, ще си позволя да ви дам един на пръв поглед противоречив съвет. Променете се! Но не променяйте характера си. Невъзможно е, освен ако не сте на 7. Променете начина си на живот. Променете светогледа си.

Спортувайте. Влезте във фитнес залата, започнете да бягате, играйте футбол, тенис, водна топка или пинг-понг. Няма никакво значение. Мъжете са подвластни на два основни хормона - тестостерон и адреналин. Спорта води до отделянето на тестостерон, а той притъпява емоциите, а от там и болката, а и когато спортувате се отделя серотонин, който пък е хормона на удоволствието.

Правете неща от които се страхувате. Скачайте от високо, бънджи и парашут са прекрасни възможности. Летете с парапланер, идете на рафтинг, поемете онези на пръв поглед рисковани, но всъщност безопасни неща, които ще доведат до отделянето на адреналин. Адреналина "изпържва" нервните синапси в мозъка, подобно на кокаин. Ефекта е превъзбуденост и усещане за безбрежно щастие, без да сте употребили никому ненужни химически субстанции.

Променете гледната си точка. Ако до вчера сте били сред хора доминирани от материалното, станете geek, и започнете да общувате с хора за които знанието е най-важно. Ако сте били обсебени от блясъка, вземете пластмасова бутилка бира и седнете сред "антиглобалистите" на "Попа". Общувайте с нови социални касти. Не бихте могли да предположите колко различни са гледните точки според това в каква група принадлежат хората. От една страна ще обогатите характера си, от друга няма как да знаете от къде би могъл да изскочи правилния съвет за вашия конкретен случай. В крайна сметка нищо не губите!

5. Никога, при никакви обстоятелства не стойте сам в къщи! Самотата не е функция на обкръжаващите ви хора, бихте могли да сте самотен дори на най-прекрасното градинско парти, но когато човек е сам със себе си, тревожните мисли го обземат без той да иска. Бъдете сред хора с които се чувствате комфортно. Това може да са най-близките ви приятели, но биха могли да бъдат и напълно непознати хора. Но моля ви, не обсъждайте състоянието си с хора които имат дори и бегла представа за проблема ви. Обикновено, за да ви повдигнат духа, ще опитат да ви кажат неща от типа на: "и без т'ва не я харесвах особено", "остави я тая мърла", "тая е пълна тъпачка" и други безвкусни и честно казано противни изказвания. Тъпачка или не, мърла или не, все пак сте имали чувства към тази жена. По-добре се скарайте с приятелите си, и им забранете да говорят за нея по този начин, отколкото да преглъщате безгласно обидите по неин адрес, а вторично и към вас. Ако все пак наистина нямате възможност да се измъкнете от оковите на жилището ви, гледайте телевизия или четете книги. Ще се осмеля да ви предложа Daily Show, The Colbert Report, Late Night with Conan O'Brien, както и започналите наскоро сезони на Psych, Burn Notice и Monk, все абсурдно забавни time spenders. Ако пък книгите са вашата слабост, Алиса в страната на чудесата или в огледалния свят, са все прерасни литературни нонсенси, които са като мехлем за душата!

6. Общувайте с жени! Ключът към лечението е да общувате с много и различни жени. От леличката в магазина до онази прекрасна жена която винаги сте се страхували да заговорите! Но не обсъждайте проблема си с тях. Може да намекнете и да споделите за емоциите си, но не дискутирайте детайлите. И моля ви, при никакви обстоятелства не се опитвайте да правите секс с всички възможни жени. Това няма да ви излекува, само ще ви направи емоционални недоносчета и абсолютно противни типове, което обаче да не се разбира като "лоши момчета"! А и честно казано, ако човек е изпитвал някакви истински чувства, едва ли секса е най-важното в тази ситуация. Това което жените могат да ви дадат е разбиране и истинско съчувствие, но запомнете, жени, не момичета. Момичетата са изключително незрели и не биха могли да ви разберат, те гледат на света през розови очила. Освен това общуването с жени неизбежно отклонява вниманието ви, колкото и да се дърпате, мъжете просто са различни когато са с жени, генетика!

7. Внимавайте докато общувате с жени да не направите глупостта, объркани от собственото си психологическо състояние да попаднете във връзка от rebound тип. Първо, емоционално сте изхабени, какво бихте могли да вложите в подобна връзка? И второ, и като че ли по-важно, така само прехвърляте болката от вас на някой друг, макар това да не е очевидно на пръв поглед. На всеки е ясно, че тези връзки не продължават дълго, но това е изключително грубо и некоректно към жената попаднала в подобна ситуация. Ами ако нейните чувства са истински. Тогава ще ми се наложи да търся някого да пише "Десет съвета", но за жени. И последно по тази точка! Понякога около вас има невероятни създания от нежния пол с които имате много общо, но увлечен от собствената си глупост (любов?!) не сте го забелязали. Никога, при никакви обстоятелства не се опитвайте да започнете връзка с тях, не ги превръщайте в rebound women! Освен заради горе изложените причини, трябва да знаете, ако все пак някъде дълбоко във вас има някакви скрити чувства към тези жени, то първо се излекувайте, и ако те са благосклонни и не им е писнало да им хленчите за проблемите си, направете крачка! Няма любов от пръв поглед, понякога е нужно сериозно взиране, за да намерите истинската такава!

8. Слушайте музика. Понякога, за да издрапате от дъното е нужно да паднете на него, така че да има от какво да се оттласнете нагоре. Музиката би могла да бъде страхотен катализатор за по-бързото ви потъване в бездната. Сменете репертоара напълно. Ако сте слушали хаус, минете на класически групи. Ще се осмеля да ви предложа Queen, R.E.M. както и прекрасните звуци сътворени от Eric Clapton, а защо не и Dire Straits. Но стойте далече от Depeche Mode, кралете на синт-попа, са по-скоро депресивни, а не лирични, но в крайна сметка, слушайте музиката която резонира най-добре с емоционалното ви състояние, ако ще това да е и турбо фолк!

9. Прекъснете комуникацията! При никакви обстоятелства не търсете общуване с обекта на вашите любовни терзания. Какво бихте могли да кажете, което до сега сте пропуснали? Ако тази жена търси просто приятел, то с мълчанието си вие сте красноречив! Очевидно е, вие искате нещо много повече. Искате чувства подобни на вашите. Ако все пак се подлъжете и допуснете грешката да говорите, какво бихте и казали? Тя ще говори за едно, а бушуващите чувства биха ви накарали да допуснете грубата грешка да кажете нещо което само ще усложни ситуацията. Едно "обичам те" или "лудо влюбен съм в тебе" няма да променят нещата. А и понякога мълчанието казва много повече от хилядите думи! Не разчитайте, че това би променило ситуацията обаче. Много вероятно е, веднъж загубена, връзката да не възкръсне. Това се случва само в приказките.

10. Бъдете себе си и не крийте емоциите си! Не позволявайте обстоятелствата да ви превърнат в емоционален ампутант! Не се затваряйте в черупката си. Бъдете открити, истински и неподправени, дори когато търпите промени, външни и вътрешни. В крайна сметка, най-важното е да си направите нужните изводи, но не за сметка на истинското ви лице. Не забравяйте, днес страдате вие, но утре би могъл да е друг. Живота крие страхотни изненади. Не бихте могли да си представите как събитията работят във ваша полза. Всяко изживяване от подобен характер крие в себе си неподозирани възможности и може да се окаже, че една несподелена любов е довела до житейски катаклизъм, който неусетно да ви отведе до едно ново и прекрасно изживяване, до правилния човек, до поредната любовна въртележка!

Losing My Religion

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Tue, 22 Jul 2008 05:05:41 +0300

5:05. Добрият ми спътник мляко с нес отсъства. Почуствах се прелъстен и изоставен. И все пак не съм сам. Чаша двоен протеин с вкус на шоколад запълва липсата. Току що приключих поредната джогинг сесия. 36 минути. Можех още толкова, дали заради обстоятелствата или просто защото не бях бягал от седмица, но имах ужасно много сили. Отново сам, но не самотен. Имах си и музика. Реших, че този ден, един от онези, в които всяка секунда те променя, всяка секунда значи нещо, всяка секунда отмерва началото на края или края на началото, има нужда от един специален саундтрак. Queen, R.E.M., Eric Clapton ...

... тик-так, ударите на махалото се стоварват върху тебе и те разрязват лесно, но болезнено, както нагорещен нож масло. Тик - и нещо се случва, так - а вече има последствия. Тик-так... тик-так... тик-так! Началото на края, но нищо не е свършило преди аз да съм го решил! Има време, все още има време ... тик-так ...

Бягам, а любимият ми плеър си играе с мене...

... Layla, you've got me on my knees, Layla
... Layla, I'm begging, darling please.
... Layla, darling won't you ease my worried mind.

...

... Like a fool, I fell in love with you,
... Turned my whole world upside down.

"Fuck you, you stupid son of bitch!" Имам нужда от музика, за да бягам спокойно, не да спринтирам! Краката ми се движат сами, неуправяеми, спринтирайки си мисля "какво толкова се случи, как се поддадох, не го правя! Никога! Не и без причина. Нямаше такава!" И защо всяка струна която Clapton опъва на кухарата, се усеща някъде в сърцето ми? От спринта е! Трябва да е от спринта! Пулса ми е твърде висок. Не е! Отврат! "Не отново!"

...

... There is no time for us,
... there is no place for us

OK, officially, I'm gonna brake this player into pieces, само да се прибера!

... Who dares to love forever?
... When love must die

И тогава ... тик-так ...

Who waits forever anyway?

И започвам да разбирам. Тик-так! Причина и следствие! "Време е да спреш, да намалиш темпото, сърцето ти няма да издържи, не и на тази атака, по-кротко, не бъди безмилостен, утре ще ти трябва отново!" Гласът на разума отеква някъде в дълбините на главата ми. "Разумът?" Защо? Кога? От къде? "Изпържените" ти нервни синапси, дали от кафето, дали от шока, са започнали да се възстановяват. Бавно, но сигурно. Тик-так! И мислиш. Тик-так! И пулса се забавя! Има много време до края! Не още! "Когато кажа аз, тогава ще свършим!" Тик-так ...

... That's me in the corner,
... that's me in the spotlight,
... Loosing my Religion

...

Тик-так. Обичам когато Вселената си прави шеги с мене. Наистина, избирах изповедите си, дали не казвах твърде много, или пък твърде малко. Дали се заблудих? Дали наистина ми се стори, че се опита? Ето сега казах твърде много! Тик-так! Времето изтича. Краят наближава. Но не и преди аз да съм казал кога! Има все още мъничко време!

...

Тик-так. Темпото е лудо. Краката ми се движат твърде бързо, за да осъзная какво ми се случва. Притъпявам болката в главата с изтощението от спринта! Усещам как силите бавно ме напускат! Няма да издържа до края! Няма да успея! А искам! Трябва! Мога да сложа точката тук, но все още не. Вселената има нужда от още един шанс, нека покаже на какво е способна, нека измъкне картата на "Глупакът" от тестето. Нека започнем ново приключение, слагайки край на това.

... Here we are
... born to be kings
... princes of the universe

Тик-так. И най-накрая разбираш! Ти си по-силен! Бягаш, събличаш фанелката! Усещаш пламъка в ирисите си, струйките пот се стичат по слепоочията ти право към очите, и там мистериозно се изпаряват, в тебе гори огън! Истински вулкан от емоции, чувства, мисли и сила, неподправена мощ. Тази която ти липсваше няколко месеца! Сега е моментът! Чувстваш го! Вече си нов човек! Точно когато мислеше, че губиш религията си, тази в която наистина вярваш - Любовта! Просто разбра, тя ще е там, винаги ще е там, просто ще се прероди в нещо друго, по-красиво! Усмивката се връща на лицето ти. Не онази, лудата усмивка, която кара хората които те познават да се страхуват. Върна се онази другата, дяволитата! Сега хората просто потръпват, защото знаят, от пламъка се надигна новия феникс, по-силен от предишния, време е за промени! Време е ...

... the show must go on ...

И спринтът е неизбежен! Знаеш, че тук или ще умреш или ще оцелееш, за да остане усмивката на лицето ти. Финален. Дълъг! Вече не бягаш, а летиш, краката ти едва докосват земята. Усещаш как пламъкът се е възвърнал и как струйките пот се стичат по гърба ти, по гърдите ти, по лицето ти, и тогава блокираш напълно! Падаш, обръщаш се по-гръб. Усещаш как ще повърнеш. Сърцето ти иска да излезе през гърлото. Всичко е черно, макар около тебе да е светло. Секунда. Две. Тик-так! И усмивката е вече на лицето ти. Смееш се с глас!

... the show must go on ...

... отеква в ушите ти, а ехото го отнася дълбоко в главата ти, а от там, директно към сърцето ти! Същото това, което въпреки всички изпитания, не те предаде, няма и да го направи, защото на пук на всички мънички парченца които някой къса от него, то ще си остане достатъчно голямо и винаги твое!

Тик-так, тик-так, завършва един от онези дни, в които всеки удар на времето е тежък, но смислен.

Тик-так, тик-так, а Вселената ти дава урок, който ще ти остане за цял живот.

Тик-так, тик-так, изправяш се и знаеш, че си по-силен от обстоятелствата и от хората около тебе.

Тик-так, тик-так, възможностите ти нямат граници.

Тик-так, тик-так, началото на края дойде.

Тик-так, тик-так, ето сега казвам, че всичко свърши!

Тик-так, тик-так и идва новото начало, защото The Show Must Go On!

Тик-так, тик-так. Няма вече "Яна"! Изгоря с потта!

Тик-так, тик-так. Останах само Аз!

Тик-так, тик-так, а идва новия ден ...

За двигателите и хората ...

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Sun, 20 Jul 2008 04:23:00 +0300

4:23. Стоя си в "Дивака" и пия...

... мляко с нес. Обожавам го, вредно е, но го обичам! Поли тича около мене и в промеждутъците когато обслужва клиенти и не можем да си говорим, стоя и си мисля, а и решавам да понапиша някой и друг ред, ерго и следващите мисли.

Честно казано много се чудех какво заглавие да сложа на този пост. Въпреки че в момента на писането заглавието все още не е поставено, бях решил, че ще се казва "За двигателите и хората" и смятам така и да си остане, пък съдържанието каквото излезе.

Гледах днес Формула 1 на пистата Хокенхайм. Доста противна писта е, според мене не е "пилотско", по-скоро е трасе на техниката, по-конкретно на двигателите, по време на обиколката агрегата е натоварен максимално през 65% от времето, казват инженерите. Вярвам им. Аз вярвам на инженерите. Умни хора са. Някога исках да бъда един от тях. Вече не, стар съм, няма за кога да уча аеродинамика, физика на флуидите и механика, хммм, като се замисля, май ако просто си доуча, може и да стане, но сам си давам ясна сметка, че това е по-скоро пожелание от рода на тези които си намисляш докато духаш свещичките на тортата на рождения си ден - "да се срещнеш с Дядо Коледа", "да полетиш в космоса", "някой най-накрая да разбера хаотичния ти ум" и други приказни, но невъзможни неща!

Та докато си пия млякото с нес, всъщност технически разбърквам втората си чаша, се замислих за двигателите. Различните двигатели, техните производители и държавите от които идват. Това не е технически пост, ако беше такъв, щеше да е в друга категория, това е един пост по-скоро свързан с нещата от живота, но проявете още малко търпение и просто четете ...

... не знам дали някой е чел прословутия пост ILF мрази/обича, ако не е, по-добре да го прочете, всъщност се препоръчва да ми прочетете целия блог, не е много смислен, ама хората разправят, че бил увлекателен. Както и да е, стига съм говорил за собствените си глупости, нека поговорим малко за двигатели. За целта на тази статия за лаици, двигателите ще бъдат разделени просто според държавата от която произхождат.

А ето и дългоочаквания списък:

Германия. Или когато силата е най-важна!

Германския двигател е нещо необикновено. Няма друг такъв. Доминацията на силата и дисциплината. Идва във всякакви размери, от мънички за всекидневна употреба, до огромни и честно казано прекомерно мощни. С какво се отличава отрочето на германските инженери от всички останали всъщност? Отгледан е в строга среда, дисциплиниран, мощен и надежден! Дори в свръх натоварвания германския агрегат е способен да се справи, но тъй като е отроче на предвидливи мозъци, то в момента в който стигне лимита на същинските си възможности, а всъщност горната му граница е доста по-високо от предварително обявената, то той все пак ще включи така важната си система за самозащита. Реално погледнато Германия е родината на наистина мощните двигатели, надеждни и осигуряващи комфорт на дълги разстояния. И все пак има нещо което му липсва, за да бъде съвършен...

В обобщение:
Това е двигател който има много скрити ресурси, но все пак при драстични условия, ще запази себе си цял и няма да ви даде всичко необходимо, за да достигнете онова изживяване което търсите. Този агрегат представлява един дисциплиниран работник, членуващ в сериозен професионален синдикат, имащ огромна производителност, но все пак скучноват! Подчинява ви се без да протестира, но само до момента в който не застрашите собственото му съществувание.

Япония. Или когато разумът е най-важен.

Агрегата който мисли преди да направи нещо, за да елиминира всяка ваша грешка. Японските, хм бих искал да кажа инженерни, но всъщност са научни, лаборатории са направили най-съвършения двигател. Той мисли вместо вас, действа вместо вас, мощен е, има огромни скрити запаси, динамичен е, а в същото време има нужда от минимална поддръжка, изключително здрав и способен да се приспособи към всякакви условия. Не бива да забравяме и нещо което само японският мотор може да ви предложи - изкуството на преконфигурирането от различни основни части - глава и блок - за да постигнете още по-голяма мощност, ефективност и неповторима производителност.

В обобщение:
Би ми се искало да кажа просто "двигателЯТ!" Уви. Сходен с германския си братовчед, "Японеца" ви предоставя надеждност, елиминира всякакви емоции, за да осигури перфектната функционалност, а ако прояви скритите си заложби, би могъл да ви достави невероятно удоволствие, но това се случва изключително рядко, просто защото разумът го контролира изцяло. Ако има агрегат способен да премине от спринтова дисциплина в маратонско надбягване, то е именно тази научна разработка, защото се адаптира перфектно към условията. За голяма радост, не "членува в синдикати", би умрял докато се труди, защото това е въпрос на чест, за съжаление недостатъците му са очевидни: резервираност, проява на обсебващ контрол, ужасно много държи да взема решения вместо вас и ви превръща най-безцеремонно в пасажер, който просто трябва да се вози, без да има право да изпитва наслада от пътя.

Франция. Или когато външният вид е най-важен.

Триумфът на външния вид. Когато френските инженери (тук е неизбежно да не се посмея поне 5 минути истерично и да изплаша клиентите в "Дивака", просто защото сътворих един невероятен оксиморон) решили да правят агрегати след като изпили бутилка коняк, между дегустацията на две бутилки вино и една шери, навярно от алкохолното опиянение или от високата температура и от мазната храна, получили видение. Ще копират дизайна на германските и японските си колеги, един вид, решили да си го върнат за окупацията по време на Втората Световна, а може би и за факта, че френската армия няма спечелена война. За огромно съжаление на френските "инженери" (извинявам се, но не мога да спра да се смея), не само, че война нямало, ами и битката не се провела, просто защото капитулирали преди дори да са опитали да направят и първата крачка. Но стига съм се подигравал на историческите неволи на французите, нека поговоря за техните агрегати ...

... след 5 минутна пауза в която се заливах от смях ...

... след като копирали блока от германците, главата от японците, и взели компютрите и от двете инженерни школи, французите сътворили нещо неповторимо - триумф! Двигателят изглеждал невероятно. Красив, лъскав, чист и спретнат. Техническите му параметри били невероятни, на хартия бил зенита на механиката, превъзхождал немския си събрат! Управлението му било безупречно - подобно на японския му колега, хиляди компютри регулирали всички операции, можел да препуска и същевременно с това да е икономичен, можел да е мощен и същевременно с това да взима правилните решения вместо вас. Френските "инженери" ...

... и отново смях ...

... решили да полеят случая, като го отпразнували с бутилка червено вино и мазни сирена, а за да съкрушат духа на омразните сили на злото по оста Берлин-Токио, изхвърлили бутилка бира и саке в Сена! И тогава се случило нещо невероятно. Някой завъртял ключа и двигателят не запалил. Втори опит. И трети. Най-накрая френския агрегат се активирал, изминал стотина километра и тогава дефектирал комютъра за управление на главата, но тъй като това бил двигател проектиран, да е надежден при екстремни условия, той продължил да работи, за съжаление пияниците в "инженерния" отдел решили да постигнат висока производителност, като просто деактивирали температурния датчик. Лъскавата купчина желязо прегряла, стопила лагери, имала нужда от основен ремонт, но за съжаление дори и след него, хвърляла масло и не била същата.

В обобщение:
Добрите му страни: невероятно красив, лъскав, спретнат и с перфектни спецификации. За съжаление негоден за дълга употреба, изисква много поддръжка, често е извън строя, ремонтите са задължителни, скоростта е по-скоро добро пожелание, отколкото реалност и честно казано копирането на японския и германския му еквивалент е довело до един съвършен на хартия и външен вид агрегат, но реално е една уродлива недомислица отвътре, плод на болни амбиции и пиянска омая! Надира на техниката!

Италия. Или когато страстта, емоциите и чувствата са най-важни!

Buongiorno, ragazzi! Посрещат ме някъде около 11 на обяд, пиейки кафе, инженерите на италианския автомобилен конгломерат, притежаващ практически всички марки на "Ботуша". Никой не бърза. Препечени филийки със зехтин за закуска. Инженерите знаят, ще работят до 11 вечерта, защото за тях работата е страст ...

... ето го и крайният продукт. Италианският агрегат! Molto bene! Неповторим външен вид, произведение на изкуството. Излъчва изтънченост изпод огромните си мускули. Авангарден, дързък, неотразим. Инженерна страст съчетана с изкуство. Най-новите технологии - рисковано! Без страх, тук правят това, за което другите се страхуват и да помислят. Сърцето и душата! Или когато емоциите триумфират, дори над огромната мощ и разум съчетани в този шедьовър.
Какво би направил този двигател за вас? Всичко! Ще препуска като обезумял, ще бъде мощен, ще бъде дързък, ще бъде приключението за което винаги сте мечтали! Няма да ви изостави никога, ще ви отведе до границата на възможното, и отвъд нея, дори с риск да изгори в страстта си! Динамичен, адаптивен, умен и все пак жив!
Какво изисква този двигател от вас? Всичко! За да получите всичко, трябва да дадете всичко от себе си, за да станете едно цяло! Трябва да го поддържате, защото той често има нужда от мънички поправки, губи се в собствените си емоции и се откъсва от реалността. Трябва да сте готови да изгорите с него, както е готов той да го направи за вас. Трябва да го обичате, защото той ви обича! Това е двигателЯТ! Несигурен в сигурността си, дързък сред събратята си, приключенец по душа, умен, със сърце на спортист и тяло на бог!

В обобщение:
ДвигателЯТ! Мощен, динамичен, дързък и бърз, мисли когато трябва, а не във всяка ситуация. Изглежда сякаш е излязъл из под длетото на италиански скулптор. Лудостта е нещо нормално, а необходимостта да препуска през живота е удоволствие. Няма скрити ресурси, всичко е наяве! Няма прекомерна мощ, всичко е в точните граници! Няма ненужна красота, просто е чаровен и привлекателен! Недостатъците му: Само един, каквото взимате от него, трябва да го връщате в същите количества, за да се насладите на страстта, емоциите и чувствата които надделяват над острия му ум и мощната физика!

И така. Вече е 6:41. Пия пето мляко с нес и съм започнал втория литър сода. Навън е светло. А хората? Хората идват и си отиват, движат се подобно на двигатели. А аз? Аз завършвам поредното си на пръв поглед странно писание. Поли продължава да снове напред-назад между масите, дори Мира се появи от някъде, поощрявайки ме да продължавам да пиша. А хората "бръмчат" ли "бръмчат" напред назад ... Чудя се дали всеки човек има правилната си половинка, т.е. дали за всеки двигател има правилен човек. Надявам се да разбера някога ...

За истинските хора, морето и необходимостта да живееш!

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Thu, 17 Jul 2008 01:42:48 +0300

1:42. Пия мляко с нес (отново, ако не е станало ясно, пия много мляко с нес, както и кафе с мляко, изобщо бозая доста), слушам прекрасните ремикси на Dave Darell на шедьовъра на Robert Miles Children, и решавам, че имено сега е момента да напиша това което искам. Опитвах се многократно. В неделя на плажа, когато тъкмо бях си изгорил крака, но някак морето не ми позволяваше, твърде успокояващо ми действа. Опитах и докато се връщахме към София (тук ми се искаше да кажа към в къщи, но някак София никога няма да бъде "вкъщи", просто "рибата" която съм аз, се чувства у дома си само край вода), но някак разговора с Ремото ми се стори доста по-проникновен от колкото съм очаквал.

Новотел Пловдив

Минаха ден, два, три, откакто съм в София, и така и не успявах да седна и да напиша по мъничко за това което видях, усетих, почувствах и разбрах, а като добавим и факта, че ми се наложи да минавам "основен ремонт" през хирургия --

Морето, гостоприемно както винаги!

да, знам, напоследък действам твърде импулсивно и никак, ама никак, не се замислям за собственото си оцеляване -- то писането на някакви "дълбокомислени" неща ми се струваше прекалено. Между другото ако някой очаква някакви препълнени с метафори есеистични словоизлеяния, то този пост няма да е такъв. Дали от водата, която незнайно как отми някакви неопределени емоции от мене, дали от факта, че куцам и се подпирам докато ходя, но някак ми се иска да се покатеря на Straight Talk Express-а и да споделя няколко нещица, макар и доста грубички, но пък за сметка на това откровени и истински.

За истинските хора ...

Пловдив беше едно от най-прекрасните и същевремено с това едно от най-ужасяващите ми преживявания. Честно казано не знам защо тръгнах. Имах нужда от глътка въздух, но на пръв поглед Пловдив щеше да е последното място от което бих могъл да си я взема, за моя радост сгреших. Незнайно как, или знайно, всъщно на кого му пука, се озовах в Casa de Cuba.

Casa de Cuba!
!Viva la Revolucion!

За всички които не са били, ще обясня. В София си нямаме такова местенце, нещо като бар, нещо като кафе, вятърът полъхва и се носи дъх на мента и лайм, кафява захар и ром, а може би на кашаса, самбука и калуа. Прекрасно местенце, хората са истински, виждаш как 5-6 двойки успяват да танцуват на няколко квадратни метра, а салса и меренге ритмите ме карат неволно да броя стъпките 1-2-3, 5-6-7. Иска ми се да стана и да потанцувам, но все още съм неуверен, може би следващия път. И тогава се случва нещо необикновено, за миг само, една мисъл ме кара да потръпна за секунда.

Йо, прекрасна както винаги!

Отпивам от прекрасната кайпириня, кашасата прогаря гърлото ми и поглеждам Йовелина, виждам най-прекрасните зелени очи и за миг профучава странна мисъл през главата ми - дали не съм преследвал грешната жена толкова дълго време? Отпивам още глътка, за да залича мисълта от главата си, не бива да позволявам обремененото ми съзнание да ми играе странни номера, не би било честно.

Време е за разходка в нощен Пловдив. Имам си прекрасен екскурзовод. Не защото Йо ми показва и разквазва, а просто защото е прекрасна, на моменти се улавям, че я гледам повече от колкото нещата за които ми говори. Минаваме покрай местния бар за "киселяци", "позьори" или ако искате по-позитивен термин "тузари" - Вижън.

Марица, прекрасна на лунна светлина, Пловдив е наистина красив град, с красиви хора, но ...

Секунда ми е необходима да разбера защо е безмислено да страдам по "Яна" и да осъзная - когато си свикнал да комуникираш с престорени хора, истинските са ти непонятни. А в Пловдив "изкуствени" са много! Ризи разкопчани до пъпа и потници - все висящи на "закачалки", перхидрол, боя, кичури, грим, спирала, високи токове и дрешки за всякакви ситуации - за излизане, за разходка, за вечеря, за закуска, за кафе ...

Спретеееееееее! Има ли значение как изглеждате в очите на другите, нямате грам "подплата"! Жените изглеждат добре, прекалено добре, а мъжете, изглеждат така сякаш се престарават. Бъдете истински, по дяволите! А като си помисля, че съдех за Пловдив по хората в "Плазма"?! Може би това са били всичките 500 непресторени хора в този иначе прекрасен град или просто наркотиците са били много силни, кой знае ...

Последна спирка - Макалали. Хммм, интересна вечер, Пъшо, познат и като DJ Paul, на гости в Пловдив, глътка свежа музика - Пъшо винаги е бил много в час с музиката - Spartacus, baby! И отново, хората стоят, не танцуват, пият бавно, гледат така сякаш не знаят какво да правят. Танцьорките и танцьорите се опитват да им инжектират доза живец, но като че ли страха да си различен е по-силен. Жалко, а Paul свири ли, свири ...

И отново. Време за размисъл. Стиснал съм чашата с 12 годишено купажно, и отпивам бавно мислейки си за отминали емоции, чувства и неприятния послевкус останал от тях. Ледчето в чашата ми се е стопило, чейсъра не успява да отмие вкуса на алкохола, но няма и нужда, нека щипе, така раните минават по-лесно. И за 2 минути успявам да осъзная, когато си твърде истински, твърде прям, твърде директен и можеш да си позволиш да правиш каквото си поискаш, то това плаши хората, а предполагам и момичетата. Не знам със сигурност, никога не съм разбирал момичетата, най-вероятно и никога няма да ги разбирам, дано поне започна да разбирам жените някога! И ненадейно осъзнавам - когато си свикнал да общуваш с изкуствени хора, то е неизбежно да проектираш собствения си опит върху всички, и тогава истинските хора да ти изглеждат като носещи някаква маска... и поредната глътка...

... "Тук ли си?" чувам въпроса на Йо, интересен въпрос. Дали съм тук? Не знам! Тук съм, да! Щом ми щипе от алкохола. Една прекрасна жена, се интересува повече за душевното ми здраве от мене самия, дали не пресле...

...още глътка и забравям какво се е прокрадвало в дълбините на съзнанието ми. Оставям чашата, а уискито едва покрива дъното. Няма да отпия, няма нужда, последната глътка винаги е най-гадна, ще си я оставя за някой друг път ...

А докато пиша тези редове новото парче на Ерик Придц Connexion, което слушам за първи път, ме кара да се усмихна странно, дяволито дори - "Bring Love and a new Connexion ..." Не че съм готов, не съм, раната не е заздравяла, не мога да кажа и че няма да се отвори отново, но тук сега, 3 дни след влизането във водата, съм доста по-спокоен.

За морето ...

Водата е част от мене, и аз съм част от водата ...

След сладко-киселата вечер в Пловдив, напомняща странно за истинския живот или за китайска рецепта, не съм много сигурен, реших че е време да се освободя, да изживея ново причастие ако щете ...

Морето ми липсва. Според майка ми и баща ми, съм правен някъде на Слънчев Бряг, има известен спор, дали е на плажа или в хотел "Орел", но важното е, че съм морско дете. Освен това съм зодия "Риби", февруарска при това. Та когато съм близо до морето, се чувствам някак спокоен, у дома си, сякаш отново съм там където трябва да бъда, на мястото си. Усещам как бушуващите в мене емоции се успокояват, утихват, като морето рано сутрин на изгрев - мънички вълнички се разбиват невинно в брега - и разбирам, че тук е истинския "айляк"*! Няма престорени хора, няма стрес, няма дрешки и грим - има само вода, слънце, приятен загар, бикини и surf shorts! Тук-там подскача някоя волейболна топка, някое фризби прехвърча покрай ухото ти, а докато вървиш по пясъка водата закачливо те гали по краката и те придърпва на пръв поглед невинно, сякаш за да ти напомни, че имаш нужда от пречистване. Без да усетиш си в морето, вълните са доста високи, за момент се прокрадва мисълта, че би могъл да ги "уловиш" с някой фън борд или лонг борд, но точно тогава няколко тона вода те затискат, оставаш под нея, отваряш очи, и виждаш спокойствието, или целия свят, или целия спокоен свят, и докато изплуваш на повърхността осъзнаваш, че вече нищо няма значение, разбивайки се в тебе, вълната е отнесла всичко негативно, и си останал само ти, спокойствието, чистите емоции и още нещо. Нещо неопределено, нещо което само водата може да ти даде, нещо което само водата може да ти вземе, нещо като истинския живот, като необходимостта от глътката въздух, но сякаш поета през хриле, под вода! И тогава разбираш ...

Необходимостта, по-силна от всякога!

... за необходимостта ...

... да живееш пълноценно, истински, да не криеш емоциите си, да показваш всичко, да си като морето. Бъди избухлив, бъди спокоен, бъди извор на живот, бъди свеж, бъди опасен, бъди наслада, бъди себе си и разбери, че нищо няма значение, щом си истински и усещаш необходимостта да живееш свободно!

Така, малко поетично, малко меланхолично, но много позитивно завършва тази история от емоционални вълни, напомнящи имено морето, свободата която то ми дава и помощта която ми оказва в най-тежките ми моменти ...

*Няма да обяснявам за софиянци, що е то "айляк". Аз като тракийско отроче познавам доста словоформи употребявани както в географската област "Тракия", така и тези в софийска област както и в македонския край, щом аз съм проявил желание да ги науча, не виждам защо и софиянци да не си разширят кръгозора мъничко и да научат някоя и друга дума, пък била тя и турцизъм, предвид в каква посока се движи държавата ни, може и да им е от полза!