ILF's World - "Яна" Chronicles

State of the Union

nospam@example.com (Dinko Tzanev) — Wed, 24 Sep 2008 03:53:00 +0300

Lost?!

4:40 следобед. "Мъртъв" час. Стоя пред компютъра гледайки някакъв ситком. Messenger-a нарушава утопичния следобед. "Е, не. Точно сега ли?" Душевно неуравновесения ми приятел (искаше ми се да кажа ненормалник, но знаейки, че най-вероятно ще прочете това, се страхувам да не го възприеме като комплимент) ми нарушава спокойствието. Почти 5 следобед е, значи при него е около 1 вечерта. Нищо ново под слънцето. За всичките около 12 години в които го познавам, не си спомням в 1 часа вечерта да не е бил буден, а най-страшното е, че обикновено в тези нетипични часове е и най-активен, което означаваше край на спокойния ми следобед, а ситкома беше забавен.
"Гледам филм!"

"Хм, добре. Аз пък пътувам"

"Накъде пътуваш, бе, 1 часа вечерта е, по средата на седмицата?"

"Не знам точно. На някъде, на никъде, където и да е, само да не е тук. Искам да избягам, да се скрия, да изчезна, да се загубя, или да намеря себе си. Уффф, и аз не знам точно?!"

Определено ме чакаше тежък следобед. От няколко месеца Илиян не е точно онова което аз съм свикнал да виждам и чувам, като че ли е друг човек. Не е точно Илф, виждам от време на време следи от него, но определено нещо не е наред. Познаваме се практически от както водим някакъв смислен живот. Бил съм свидетел на повечето от щастливите моменти и на най-тъмните му превъплъщения, но не си спомням да е бил някога такъв. Помня го като 130 килограмов, нещо като geek, нещо като "проблемен ученик", нещо като "гамен", нещо като "човек който е твърде прям", нещо като "войник без кауза", нещо като "пълен глупак" , нещо като "проблясък на гений", познавам всичките му странни и нормални страни, но винаги съм усещал искрите лудост и страстта с която прави всичко, пък макар и да губи интерес бързо към нещата. Спомням си как веднъж заради негова грешка при прочитането на данни, се ентусиазира толкова, че почервеня целия, някой си помислиха, че ще получи удар. Естествено се опитах да го успокоя, той осъзна грешката си, но не си призна. Познавам го добре, не помня някога да е признавал грешките си всъщност. Даже като се замисля е толкова егоцентричен и самовлюбен, че едва ли някога би признал каквато и да била грешка която е направил ...

"Добре, бе, на къде отиваш?"

"Има ли значение къде, някъде където ще се почуствам спокоен, някъде където мога да се чувствам себе си, у дома ..."

"Значи някъде по морето"

"Ами да. Водата ..."

"... да бе знам, успокоява те, чувстваш се у дома си"
Странен разговор провеждахме. Не заради съдържанието обаче. Целия ни диалог преминаваше на английски, а Илиян мрази да комуникира на английски с българи, струва му се някак изкуствено, освен когато не е, ама наистина изключително уморен или "изтрещял". Някакъв спомен от дните ни в "колежа". Винаги беше недоспал или "изтрещял", явно инстинктивно превключваше на английски.

"Ти от кога не си спал?"

"А станах преди 7-8 часа."

Определено не беше недоспал. И определено ме чакаше един много тежък следобед.

"Добре, какво става? От около месец си в пълна нелегалност. Никаква информация, да не би да имаш много работа. Последното за което знам беше една разходка до Пловдив, ама тя беше точно преди месец"

"Да като се върнах от Пловдив имах доста работа за около две седмици и после нещата се поуспокоиха, и като че ли имах възможност да остана на спокойствие с мислите си, и тогава нещо се пречупи напълно. Не искам да говоря с никого, не искам да виждам никого, изключение са двама или трима човека, тези с които съм бил заедно най-дълго"

Хм, говореше с мене. Последно разбрах, че се е виждал и с друг наш близък приятел, все хора които сме с него от 11-12 години. Нещо не беше наред, ако разговаряше само с нас двамата. Илиян винаги е обичал вниманието и не би отказал някой да го слуша, но нещо се бe променило, а аз не съм свикнал да го виждам такъв. Явно най-накрая някой беше открил слабото му място. Нещо го беше наранило толкова, че да иска да се затвори в себе си, да остане сам.

Тук е мястото да споделя нещо за него, нещо от което той може би няма да остане особено доволен, но все пак. Илиян е свикнал да става каквото той поиска. Рано или късно го постига, проблема е, че методите му не са особено "здравословни": нито за него нито за околните. Обича да контролира ситуацията, въпреки че винаги създава впечатление, че около него всичко е хаотично и "просто се случва". Проблема всъщност е, че наистина след първоначалния му идея, нещата наистина излизат извън контрол и настъпва хаос, ситуация в която той се чувства в "свои води". Дали бих го нарекъл гадно манипулативно копеле, не бих стигнал чак до такива висоти, а и се съмнявам, че и той би го направил, но характера му не е от най-прекрасните, затова беше нормално да се замисля дали това не беше поредната му изява от подобен тип, с която се стремеше да търси внимание и да постигне някаква "цел".

От друга страна през последните няколко месеца наблюдавам непозната страна от характера му. Илиян винаги е пазел личния си живот точно такъв - личен. Абсолютна тайна, може би тук-там е споделял по нещо, но като цяло нищо не се знаеше, до преди около година и нещо. Не знам защо, не знам дали е и правилно, но реши да превърне личния си живот в публичен, всеки трябваше да знае всичко за него, по всяко време. Груба грешка според мене, но опитайте се да му го кажете, ако имате достатъчно нерви и смелост, разбира се.

Та през последните 3 месеца, видях непозната страна в характера му, чувствителен, прекомерно всъщност, отдаваше се не само на емоциите си, но и на чувствата си, напълно и безпрекословно, ако не го познавах, бих си помислил, че е минал на "отсрещния тротоар",

"Добре, кажи сега, какъв е смисъла от подобно пътуване? От какво бягаш всъщност? И защо по дяволите бягаш? Това е нещо ново. Just stay and face the music!"

"Не мога да играя срещу всички и всичко, мачът Илиян срещу Вселената е мъъъничко неравностоен. Уплашен съм!"

Хм, може би трябваше да си сложа лещите или поне очилата. Или може би да пия кафе. Той каза, че е изплашен.

"Имам нужда да остана напълно сам, объркан съм, не знам дали фундаментално не греша в подхода си, и не само към жените, а изобщо към нещата. Направих твърде много грешки..."

Сега вече аз съм уплашен, за първи път признава, че е допуснал грешка, и то не една, а много. Какво направихте с Илф, и къде по дяволите е той? Someone, anyone, please unleash the beast, who the fuck is this sick puppy?

"Виж сега, не може току така да се променят нещата? Кажи ми каква е причината, или може би кой е причината? Аз съм объркан, твърде много станаха обектите на твоите чувства напоследък. Аз се обърках, а предполагам всъщност и всички останали ..."

"И аз съм объркан. И аз не знам какво изпитвам, към кого, изпитвам ли нещо всъщност и какво точно."

"Нали знаеш, че всичко е в главата ти!" И в момента в който му го написах, знаех че ме чака сериозна словесна атака. Сякаш някога главата му е доминирала, винаги първо е слушал сърцето си, а после се е осланял на разума за damage control, след кашите които сам си забърква. Не влизаше в часове, влизаше в други, но не трябваше да е там, закъсняваше, не премълчаваше, отказа си дипломата, не отиде на бал, пиеше бира по средата на campus-а, юмручни схватки, заряза ученето, наруши няколко закона, алкохол, наркотици, а сега и реши, че не му стига да е идеалния екземпляр от Generation Y, а трябва и да покаже някаква странна кръстоска между ренесансови и baby boomers черти на характера - емоционален и чувствителен.

Реших да си спестя малко проблеми и да питам директно:

"Кажи ми, знам че страницата "Яна" не е затворена, знам че Йовелина успя да те накара да се чувстваш както не си се чувствал до сега. Коя? Коя от двете?"

"Не мога да ти отговоря на този въпрос. Мога да ти кажа няколко неща обаче.

Яна е една от най-невероятните жени които съм срещал. Красива, женствена и нежна. Но Йо, Йо е луда, красива, пряма и intense. Яна е като принцеса, но Йо е жена с която бих се чувствал комфортно във всичко, с нея бих могъл да съм себе си, да беснея, да съм крив, да се забавлявам, да споделя the most intense feelings and to have the most amazing sex with. А Яна, е жената с която бих могъл да преживея едни невероятно романтични и красиви моменти, а като добавим и факта, че е отвратително умна и е предизвикателство за мозъка ми, но пък Йо споделя моя поглед върху нещата и би могла да ми даде мъничкото помощ от която бих имал нужда понякога."

"Не разбирам всъщност какво ми казваш"

"Ако трябва да го синтезирам, "Динамита който винаги идва в мънички пакети" срещу красивата, разглезена, но същевременно с това и ужасно умна принцеса.
The edgy sense of humor of Yo and probably one of the most beautiful green eyes one could ever see, срещу звънливия смях, един от най-красивите които би могъл да чуеш, на Яна, с нейното момичешко, но добре премерено държание, а и когато те погледне с тъмните си, но топли очи и си практически обезоръжен и победен."

Не знам дали Илиян осъзнаваше, но беше изпаднал в ситуация която не бих искал да пожелавам на най-големия си враг, а какво остава на един от близките ми приятели. Беше влюбен в две жени, или поне така изглеждаше. Или пък може би егото му беше пораснало твърде много, честно казано непрестанните комплименти които получаваше от жени, а и от мъже (не случайно на моменти се съмнявам по кой "тротоар" всъщност се разхожда) като че ли му се отразяваха доста зле. Познавайки го обаче, начина по който говореше, определено нямаше следа от опит за манипулация, говореше със сърцето си, но беше по-спокоен, сякаш липсваше онази оптимистична нотка, всичко беше реалистично и истинско.

"Имам един въпрос, ако трябва да избираш, коя би избрал?"

"Това не е въпрос. Не мога да избирам. Избирам дали да си купя 1.5% или 0.1% мляко, дали да ям овесени или пшеничени ядки, дали да тренирам до болка или премерено, не избираш кои чувства да отстраниш, за да останат другите. Не можеш да избираш между две прекрасни жени, просто не е възможно."

"Дори когато знаеш, че едната е много далече?"

"Не можеш да избираш, единствената смислена алтернатива е да се откажеш от двете!"

"Не звучи като добра алтернатива ..."

"Добре, ще ти отговоря, тогава. Бих избрал Яна ..."

"... но това е ако избирам късно вечер, а ако трябва да избера рано сутринта, бих избрал Йо."

"OK, you're even more fucked up, than I could even imagine, and I know you quite well! OK hypothetical situation. What if you can have one of them ..."

"Not "have", "be", you don't own someone, you are with someone"

"Sorry" С кой говоря по дяволите, с полигамния ми приятел, или с жена ...

"Но да си представим хипотетична ситуация, в която си с едната, би ли съжалявал, че не си с другата?"

"Има ли значение, така или иначе никога няма да се стигне до там ..."

"И все пак ..."

"... нещата са твърде сложни, бих искал да имам най-доброто от двете, но без тях. No more drama! Честно казано бих искал да открадна по една целувка от двете и да изчезна в сладката и нежна прегръдка на нощта"

И тогава ми просветна superhero complex. Но като се замисля, Илиян просто си е такъв, това не е комплекс, само се чудя дали може да лети (подозирам, че заради проявения сарказъм, ще си го отнеса).

"Предполагам че съм твърде романтичен? Знаеш ли, все още помня първия път в който ги видях. Помня с какво бяха облечени. Помня всеки малък детайл"

...

Разговорът ни продължи още десетина минути, но аз вече знаех какъв е проблема. Илиян беше уплашен от емоционалната си страна, от това че я показва и от това, че я харесва. Страхуваше се да не я загуби завинаги, да не стане отново циничен и саркастичен и да загуби нещо което е намерил едва наскоро - любовта, или нещо което той разбираше като такова.

Искрено се надявах изгнанието на което сам се беше осъдил да даде резултат. Ако трябваше да залагаме на крайния резултат от срещата ILF vs. The Universe, бих ви препоръчал да заложите все пак на него. Естествено неприятната част от подобен резултат е, че когато мине през своя Exodus, щеше да се върне още по intense, може би darker и мъничко груб, но пък щеше да е намерил някаква кауза за която да се бори. Естествено подозирам, че едва ли щеше да е по-земен, но пък той винаги се е чувствал добре когато "лети" високо -- в чувствата си, в емоциите си, в целите си.

Надявам се следващите дни да разговарям отново с него, но за сега изглежда сякаш The State of the Union is quite fragile, but the Union is still so hard that you can't scratch it!

Losing My Religion

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Tue, 22 Jul 2008 05:05:41 +0300

5:05. Добрият ми спътник мляко с нес отсъства. Почуствах се прелъстен и изоставен. И все пак не съм сам. Чаша двоен протеин с вкус на шоколад запълва липсата. Току що приключих поредната джогинг сесия. 36 минути. Можех още толкова, дали заради обстоятелствата или просто защото не бях бягал от седмица, но имах ужасно много сили. Отново сам, но не самотен. Имах си и музика. Реших, че този ден, един от онези, в които всяка секунда те променя, всяка секунда значи нещо, всяка секунда отмерва началото на края или края на началото, има нужда от един специален саундтрак. Queen, R.E.M., Eric Clapton ...

... тик-так, ударите на махалото се стоварват върху тебе и те разрязват лесно, но болезнено, както нагорещен нож масло. Тик - и нещо се случва, так - а вече има последствия. Тик-так... тик-так... тик-так! Началото на края, но нищо не е свършило преди аз да съм го решил! Има време, все още има време ... тик-так ...

Бягам, а любимият ми плеър си играе с мене...

... Layla, you've got me on my knees, Layla
... Layla, I'm begging, darling please.
... Layla, darling won't you ease my worried mind.

...

... Like a fool, I fell in love with you,
... Turned my whole world upside down.

"Fuck you, you stupid son of bitch!" Имам нужда от музика, за да бягам спокойно, не да спринтирам! Краката ми се движат сами, неуправяеми, спринтирайки си мисля "какво толкова се случи, как се поддадох, не го правя! Никога! Не и без причина. Нямаше такава!" И защо всяка струна която Clapton опъва на кухарата, се усеща някъде в сърцето ми? От спринта е! Трябва да е от спринта! Пулса ми е твърде висок. Не е! Отврат! "Не отново!"

...

... There is no time for us,
... there is no place for us

OK, officially, I'm gonna brake this player into pieces, само да се прибера!

... Who dares to love forever?
... When love must die

И тогава ... тик-так ...

Who waits forever anyway?

И започвам да разбирам. Тик-так! Причина и следствие! "Време е да спреш, да намалиш темпото, сърцето ти няма да издържи, не и на тази атака, по-кротко, не бъди безмилостен, утре ще ти трябва отново!" Гласът на разума отеква някъде в дълбините на главата ми. "Разумът?" Защо? Кога? От къде? "Изпържените" ти нервни синапси, дали от кафето, дали от шока, са започнали да се възстановяват. Бавно, но сигурно. Тик-так! И мислиш. Тик-так! И пулса се забавя! Има много време до края! Не още! "Когато кажа аз, тогава ще свършим!" Тик-так ...

... That's me in the corner,
... that's me in the spotlight,
... Loosing my Religion

...

Тик-так. Обичам когато Вселената си прави шеги с мене. Наистина, избирах изповедите си, дали не казвах твърде много, или пък твърде малко. Дали се заблудих? Дали наистина ми се стори, че се опита? Ето сега казах твърде много! Тик-так! Времето изтича. Краят наближава. Но не и преди аз да съм казал кога! Има все още мъничко време!

...

Тик-так. Темпото е лудо. Краката ми се движат твърде бързо, за да осъзная какво ми се случва. Притъпявам болката в главата с изтощението от спринта! Усещам как силите бавно ме напускат! Няма да издържа до края! Няма да успея! А искам! Трябва! Мога да сложа точката тук, но все още не. Вселената има нужда от още един шанс, нека покаже на какво е способна, нека измъкне картата на "Глупакът" от тестето. Нека започнем ново приключение, слагайки край на това.

... Here we are
... born to be kings
... princes of the universe

Тик-так. И най-накрая разбираш! Ти си по-силен! Бягаш, събличаш фанелката! Усещаш пламъка в ирисите си, струйките пот се стичат по слепоочията ти право към очите, и там мистериозно се изпаряват, в тебе гори огън! Истински вулкан от емоции, чувства, мисли и сила, неподправена мощ. Тази която ти липсваше няколко месеца! Сега е моментът! Чувстваш го! Вече си нов човек! Точно когато мислеше, че губиш религията си, тази в която наистина вярваш - Любовта! Просто разбра, тя ще е там, винаги ще е там, просто ще се прероди в нещо друго, по-красиво! Усмивката се връща на лицето ти. Не онази, лудата усмивка, която кара хората които те познават да се страхуват. Върна се онази другата, дяволитата! Сега хората просто потръпват, защото знаят, от пламъка се надигна новия феникс, по-силен от предишния, време е за промени! Време е ...

... the show must go on ...

И спринтът е неизбежен! Знаеш, че тук или ще умреш или ще оцелееш, за да остане усмивката на лицето ти. Финален. Дълъг! Вече не бягаш, а летиш, краката ти едва докосват земята. Усещаш как пламъкът се е възвърнал и как струйките пот се стичат по гърба ти, по гърдите ти, по лицето ти, и тогава блокираш напълно! Падаш, обръщаш се по-гръб. Усещаш как ще повърнеш. Сърцето ти иска да излезе през гърлото. Всичко е черно, макар около тебе да е светло. Секунда. Две. Тик-так! И усмивката е вече на лицето ти. Смееш се с глас!

... the show must go on ...

... отеква в ушите ти, а ехото го отнася дълбоко в главата ти, а от там, директно към сърцето ти! Същото това, което въпреки всички изпитания, не те предаде, няма и да го направи, защото на пук на всички мънички парченца които някой къса от него, то ще си остане достатъчно голямо и винаги твое!

Тик-так, тик-так, завършва един от онези дни, в които всеки удар на времето е тежък, но смислен.

Тик-так, тик-так, а Вселената ти дава урок, който ще ти остане за цял живот.

Тик-так, тик-так, изправяш се и знаеш, че си по-силен от обстоятелствата и от хората около тебе.

Тик-так, тик-так, възможностите ти нямат граници.

Тик-так, тик-так, началото на края дойде.

Тик-так, тик-так, ето сега казвам, че всичко свърши!

Тик-так, тик-так и идва новото начало, защото The Show Must Go On!

Тик-так, тик-так. Няма вече "Яна"! Изгоря с потта!

Тик-так, тик-так. Останах само Аз!

Тик-так, тик-так, а идва новия ден ...

За истинските хора, морето и необходимостта да живееш!

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Thu, 17 Jul 2008 01:42:48 +0300

1:42. Пия мляко с нес (отново, ако не е станало ясно, пия много мляко с нес, както и кафе с мляко, изобщо бозая доста), слушам прекрасните ремикси на Dave Darell на шедьовъра на Robert Miles Children, и решавам, че имено сега е момента да напиша това което искам. Опитвах се многократно. В неделя на плажа, когато тъкмо бях си изгорил крака, но някак морето не ми позволяваше, твърде успокояващо ми действа. Опитах и докато се връщахме към София (тук ми се искаше да кажа към в къщи, но някак София никога няма да бъде "вкъщи", просто "рибата" която съм аз, се чувства у дома си само край вода), но някак разговора с Ремото ми се стори доста по-проникновен от колкото съм очаквал.

Новотел Пловдив

Минаха ден, два, три, откакто съм в София, и така и не успявах да седна и да напиша по мъничко за това което видях, усетих, почувствах и разбрах, а като добавим и факта, че ми се наложи да минавам "основен ремонт" през хирургия --

Морето, гостоприемно както винаги!

да, знам, напоследък действам твърде импулсивно и никак, ама никак, не се замислям за собственото си оцеляване -- то писането на някакви "дълбокомислени" неща ми се струваше прекалено. Между другото ако някой очаква някакви препълнени с метафори есеистични словоизлеяния, то този пост няма да е такъв. Дали от водата, която незнайно как отми някакви неопределени емоции от мене, дали от факта, че куцам и се подпирам докато ходя, но някак ми се иска да се покатеря на Straight Talk Express-а и да споделя няколко нещица, макар и доста грубички, но пък за сметка на това откровени и истински.

За истинските хора ...

Пловдив беше едно от най-прекрасните и същевремено с това едно от най-ужасяващите ми преживявания. Честно казано не знам защо тръгнах. Имах нужда от глътка въздух, но на пръв поглед Пловдив щеше да е последното място от което бих могъл да си я взема, за моя радост сгреших. Незнайно как, или знайно, всъщно на кого му пука, се озовах в Casa de Cuba.

Casa de Cuba!
!Viva la Revolucion!

За всички които не са били, ще обясня. В София си нямаме такова местенце, нещо като бар, нещо като кафе, вятърът полъхва и се носи дъх на мента и лайм, кафява захар и ром, а може би на кашаса, самбука и калуа. Прекрасно местенце, хората са истински, виждаш как 5-6 двойки успяват да танцуват на няколко квадратни метра, а салса и меренге ритмите ме карат неволно да броя стъпките 1-2-3, 5-6-7. Иска ми се да стана и да потанцувам, но все още съм неуверен, може би следващия път. И тогава се случва нещо необикновено, за миг само, една мисъл ме кара да потръпна за секунда.

Йо, прекрасна както винаги!

Отпивам от прекрасната кайпириня, кашасата прогаря гърлото ми и поглеждам Йовелина, виждам най-прекрасните зелени очи и за миг профучава странна мисъл през главата ми - дали не съм преследвал грешната жена толкова дълго време? Отпивам още глътка, за да залича мисълта от главата си, не бива да позволявам обремененото ми съзнание да ми играе странни номера, не би било честно.

Време е за разходка в нощен Пловдив. Имам си прекрасен екскурзовод. Не защото Йо ми показва и разквазва, а просто защото е прекрасна, на моменти се улавям, че я гледам повече от колкото нещата за които ми говори. Минаваме покрай местния бар за "киселяци", "позьори" или ако искате по-позитивен термин "тузари" - Вижън.

Марица, прекрасна на лунна светлина, Пловдив е наистина красив град, с красиви хора, но ...

Секунда ми е необходима да разбера защо е безмислено да страдам по "Яна" и да осъзная - когато си свикнал да комуникираш с престорени хора, истинските са ти непонятни. А в Пловдив "изкуствени" са много! Ризи разкопчани до пъпа и потници - все висящи на "закачалки", перхидрол, боя, кичури, грим, спирала, високи токове и дрешки за всякакви ситуации - за излизане, за разходка, за вечеря, за закуска, за кафе ...

Спретеееееееее! Има ли значение как изглеждате в очите на другите, нямате грам "подплата"! Жените изглеждат добре, прекалено добре, а мъжете, изглеждат така сякаш се престарават. Бъдете истински, по дяволите! А като си помисля, че съдех за Пловдив по хората в "Плазма"?! Може би това са били всичките 500 непресторени хора в този иначе прекрасен град или просто наркотиците са били много силни, кой знае ...

Последна спирка - Макалали. Хммм, интересна вечер, Пъшо, познат и като DJ Paul, на гости в Пловдив, глътка свежа музика - Пъшо винаги е бил много в час с музиката - Spartacus, baby! И отново, хората стоят, не танцуват, пият бавно, гледат така сякаш не знаят какво да правят. Танцьорките и танцьорите се опитват да им инжектират доза живец, но като че ли страха да си различен е по-силен. Жалко, а Paul свири ли, свири ...

И отново. Време за размисъл. Стиснал съм чашата с 12 годишено купажно, и отпивам бавно мислейки си за отминали емоции, чувства и неприятния послевкус останал от тях. Ледчето в чашата ми се е стопило, чейсъра не успява да отмие вкуса на алкохола, но няма и нужда, нека щипе, така раните минават по-лесно. И за 2 минути успявам да осъзная, когато си твърде истински, твърде прям, твърде директен и можеш да си позволиш да правиш каквото си поискаш, то това плаши хората, а предполагам и момичетата. Не знам със сигурност, никога не съм разбирал момичетата, най-вероятно и никога няма да ги разбирам, дано поне започна да разбирам жените някога! И ненадейно осъзнавам - когато си свикнал да общуваш с изкуствени хора, то е неизбежно да проектираш собствения си опит върху всички, и тогава истинските хора да ти изглеждат като носещи някаква маска... и поредната глътка...

... "Тук ли си?" чувам въпроса на Йо, интересен въпрос. Дали съм тук? Не знам! Тук съм, да! Щом ми щипе от алкохола. Една прекрасна жена, се интересува повече за душевното ми здраве от мене самия, дали не пресле...

...още глътка и забравям какво се е прокрадвало в дълбините на съзнанието ми. Оставям чашата, а уискито едва покрива дъното. Няма да отпия, няма нужда, последната глътка винаги е най-гадна, ще си я оставя за някой друг път ...

А докато пиша тези редове новото парче на Ерик Придц Connexion, което слушам за първи път, ме кара да се усмихна странно, дяволито дори - "Bring Love and a new Connexion ..." Не че съм готов, не съм, раната не е заздравяла, не мога да кажа и че няма да се отвори отново, но тук сега, 3 дни след влизането във водата, съм доста по-спокоен.

За морето ...

Водата е част от мене, и аз съм част от водата ...

След сладко-киселата вечер в Пловдив, напомняща странно за истинския живот или за китайска рецепта, не съм много сигурен, реших че е време да се освободя, да изживея ново причастие ако щете ...

Морето ми липсва. Според майка ми и баща ми, съм правен някъде на Слънчев Бряг, има известен спор, дали е на плажа или в хотел "Орел", но важното е, че съм морско дете. Освен това съм зодия "Риби", февруарска при това. Та когато съм близо до морето, се чувствам някак спокоен, у дома си, сякаш отново съм там където трябва да бъда, на мястото си. Усещам как бушуващите в мене емоции се успокояват, утихват, като морето рано сутрин на изгрев - мънички вълнички се разбиват невинно в брега - и разбирам, че тук е истинския "айляк"*! Няма престорени хора, няма стрес, няма дрешки и грим - има само вода, слънце, приятен загар, бикини и surf shorts! Тук-там подскача някоя волейболна топка, някое фризби прехвърча покрай ухото ти, а докато вървиш по пясъка водата закачливо те гали по краката и те придърпва на пръв поглед невинно, сякаш за да ти напомни, че имаш нужда от пречистване. Без да усетиш си в морето, вълните са доста високи, за момент се прокрадва мисълта, че би могъл да ги "уловиш" с някой фън борд или лонг борд, но точно тогава няколко тона вода те затискат, оставаш под нея, отваряш очи, и виждаш спокойствието, или целия свят, или целия спокоен свят, и докато изплуваш на повърхността осъзнаваш, че вече нищо няма значение, разбивайки се в тебе, вълната е отнесла всичко негативно, и си останал само ти, спокойствието, чистите емоции и още нещо. Нещо неопределено, нещо което само водата може да ти даде, нещо което само водата може да ти вземе, нещо като истинския живот, като необходимостта от глътката въздух, но сякаш поета през хриле, под вода! И тогава разбираш ...

Необходимостта, по-силна от всякога!

... за необходимостта ...

... да живееш пълноценно, истински, да не криеш емоциите си, да показваш всичко, да си като морето. Бъди избухлив, бъди спокоен, бъди извор на живот, бъди свеж, бъди опасен, бъди наслада, бъди себе си и разбери, че нищо няма значение, щом си истински и усещаш необходимостта да живееш свободно!

Така, малко поетично, малко меланхолично, но много позитивно завършва тази история от емоционални вълни, напомнящи имено морето, свободата която то ми дава и помощта която ми оказва в най-тежките ми моменти ...

*Няма да обяснявам за софиянци, що е то "айляк". Аз като тракийско отроче познавам доста словоформи употребявани както в географската област "Тракия", така и тези в софийска област както и в македонския край, щом аз съм проявил желание да ги науча, не виждам защо и софиянци да не си разширят кръгозора мъничко и да научат някоя и друга дума, пък била тя и турцизъм, предвид в каква посока се движи държавата ни, може и да им е от полза!

Love, or something like it, and a girl named "Yana"

nospam@example.com (Iliyan Stoyanov) — Sat, 05 Jul 2008 18:36:49 +0300

Destination Love?

Правя си нова категория в блога. И се чудя, категорията Love какво ли трябва да значи. И къде да я сложа. Може би в Life, а може би не. Любовта е част от живота, но подкатегория ли му е? Или пък е някаква паралелна вселена на живота, т.е. на живеенето му. Дали живеем, за да обичаме, или обичаме за да живеем, или тия две неща нямат абсолютно нищо общо едно с друго. Пълна мистерия.

Принципно цялата тая дивотия изписана по-горе, макар и екзестенциална, не е продиктувана от някакво налудничаво състояние на духа и тялото рано сутрин (да някой ставаме в 5:30 следобед и за нас това е сутрин). Лягам си в 7:30, прибирам се след като съм "шарил" из града от Младост до Люлин, от Люлин до центъра. От центъра до Младост, от Младост до Студентски, и от Студентски до Младост. Т.е. поразходил съм се. Търсил съм нещо явно. Карах на Ремото колата, да караш BMW е много приятно, разсейващо е ...
... има някаква такава емоция, странна е, караш без книжка, черно BMW, и го държиш над 2000 оборота, за да работи турбото. И все пак караш, разсейваш се, но нещо има, някъде там дълбоко в тебе, има загнездено някакво усещане, чувство, че нещо липсва, а може би някой.

Решаваш да отидеш до Студентски, може и да намериш нещо интересно, няма да запълни празнотата, но ще те разсея. Поръчваш 12 годишно купажно и сода, за да отмие иначе доста твърдия, да не кажа гаден, вкус от алкохола, пиеш содата, и отново, и отново, обаче гадния вкус си остава, поглеждаш чашата с уиски, едното ледче почти се е стопило, останало е кристал под повърхността, и осъзнаваш, вкуса в устата не е от купажния черен етикет, така и не си отпил от него. Музиката е силна, хората се движат, а времето сякаш е спряло. Като в клип на Simply Red си, ти стоиш, а всичко се движи бързо, нереално бързо, но точно колкото е светкавично е и толкова незначително. Замъкват те в чалгата. Слагат те да седнеш. Содата е свършила, остава само чашата с уиски в ръката. Поглеждаш и ледчето го няма, разклащаш и все пак виждаш нетипично отражение, нещо пречупва светлината от блица, разбираш, че макар и скрито, една люспичка от ледчето е все още там. Жалко, тъкмо когато си решил, че се е стопило, разредило е острия 80 proof алкохол, то все още ти напомня за себе си. Пиеш бързо, с надеждата, че ето сега, дори да не се стопи, ще го погълнеш, без да усетиш, ще го сдъвчеш и край, било каквото било. Пиеш бързо. Бързо. Бързо. На големи глътки, а тези 50 грама са като 5 литра. Алкохола не свършва. Не издържаш. Телата се движат. В странни ритми. Косите се отмятат. Хвърляш чашата на бара. Полупълна е. А ледчето е все още там. Мамка му. Бърза стъпка, пробиваш си път през тълпата. Черната фанелка с бял надпис помага. Сто и дванайсетте килограма мускулна маса също. За пореден път минаваш за някой от охраната, този път поне е позитивно. Правят ти път, за да излезеш на въздух. Отново в BMW-то, Ремото говори, но не го чуваш особено. Клипа на Simply Red не свършва. Може би ако изядеш една пилешка пържола, ще се оправиш. Поръчваш, ядеш. Недояждаш. That's a first! Ставате, оставяш на сервитьорката бакшиш по-голям от колкото е взела за последните 8 часа от смяната си, виждаш я, че е омърлушена, дали защото в Студентски Град бакшишите са малки, или защото и тя се е борила с едно ледче и не си е дояла пилешката пържола. Едва ли, просто е уморена, но ти се иска да проектираш собствените си проблеми върху всички наоколо, така би изглеждало по-приемливо.

Ремото решава да помага на поредната студентка - The Knight in Shining Armor, or at least A Knight in Shining Armor - аз решавам, че е време да извадя колата от паркинга. Интересно усещане, сам си в колата, стоиш на полусъединител, и се чудиш, ами ако тръгна. Ако го оставя тук? Ще се оправи! Имам пари, мога да налея гориво, но от там на къде. Затваряш за момент очи, отваряш ги и виждаш всички табели, на тях бише Destination Love/Despair. Гледаш в ляво, искаш да видиш колко километра има до желания обект, и виждаш самодоволната усмивка на Ремото. Ръчна, и слизаш. Отново пасажер. Писна ми да съм пасажер, не искам да се возя, искам и аз да карам. Да определям на къде се движим!

Прибираме се. Стоим пред блока. Решаваме да разгледаме агрегата. Обичам. Разсейва ме. Нищо не те изпълва с по-голяма безгрижност от масло, прах и онази ароматна водородно-въглеродна молекула. Усещаш топлината на работилия до преди малко двигател. Усещаш я върху лицето си, върху ръцете си, върху гърдите си. И все пак не е достатъчно дълбоко. Мамка му! Все пак съм погълнал част от ледчето, а то е заседнало между 3-то и 6-то ребро. Говорим си час, агрегата изстива, излиза хладен вятър. Време е да се прибирам. Слънцето отдавна е изгряло, толкова отдавна, че срещата им с Луната изглежда като спомен от преди 3 лета.

Преглеждаш си пощата. Skype-а, всички останали messenger-и, Facebook-а, дали пък няма промяна за последния 1 час. Лягаш и там започва истинското изтезание!

Спиш и сънуваш!

Сънуваш жена. На име "Яна". Името е условно, харесва ми. Около мене има много жени с името "Яна". Много мои приятели си имат жени с името "Яна". Накратко "Яна" е винаги около мене. Та обратно в съня. Виждаш "Яна". И си мислиш, или сънуваш, че си мислиш, не ми е много ясно, може би някоя "Яна" може да го обясни, и разбираш защо си се влюбил в тази конкретна "Яна". Едва ли е заради безумно дългите крака, няма да е заради правата черна коса, със сигурност не е заради смеха и, като на малко момиченце, дали пък не са очите, тия в които като погледнеш и виждаш загадъчността на нощта, но също така и меката лунна светлина - не, не са те. Може би е баналната, но все пак сладка татуировка на пеперуда на гърба и? Ъ-ъ! Тц! Най-вероятно е нещо зад фасадата. Не ми остава много време да разбера. Сънищата протичали много бързо казват, 2-3 минути и всичко свършва! Може би затова в съня ми всичко стана толкова бързо. Докато размишлявах и се озовах в странна стая. Като тези от американските сериали. За разпит. Стоя аз в единия край. В другия стои тя - "Яна". Странно, срещу нея някакъв непознат човек гледа строго. Няма лице. Има само глас. Брат и?! Говорим нещо. Много е бързо, не успявам да разбера, сега Axel Red пее, а аз съм част от бързите светлини около него. Всички сме част от безобразното движение! Знам че нещо не е наред. Нещо куца. Последен импулс. Или първи. Но съм себе си! За първи път?! За последен?! Скачам на масата. На сантиметри съм от нея. Усещам с периферното си зрение как брат и е готов да скочи и да ме разкъса. Обръщам се и казвам: "Искам само една целувка! Една! И после изчезвам. Завинаги! Но нека тя вземе решението!" Срещам странно разбиране в погледа му. Няма лице, не виждам очите му, но някак разбирам какво и изписано в погледа му - напрегнат е, все още е готов да ме разкъса за безумния ми импулс да скоча през масата и да стоя на сантиметри от сестра му, и все пак като че ли е готов да ме остави да го направя. Поглеждам нея. Усмивката. Онази усмивка в която можеш да се влюбиш. Там е. Колебае се. Може би и аз. И изведнъж тя се доближава, и аз! И тогава нещо става!

Мразя си шибаните сънища!!! Защо трябва да са проекция на живота ми?! Винаги! Дори и на сън няма да разбера какво е! Събуждам се и знам, че нещо не е наред! Тая бучка лед! Все още стои между трето и шесто ребро! Гадост. Може би ако продължа да спя. Може би този път ще имам късмет. Този път може да се случи?!

3 часа следобед. Баща ми звъни по телефона. Знам за какво. Не искам да му вдигам, нека звъни, знам че на около 60 години, куц, почти невиждащ, все пак знае едно - онази молекула -- водородно-въглеродната -- ми я е налял преди 25 години и само аромата на бензин и онези 20000 оборота могат да ме откъснат от ежедневието - за час съм на Силвърстоун. И все пак телефона продължава да звъни, а аз не отговарям. Знам че той иска да съм ОК, да се чуствам приятно, да се откъсна от ежедневието, да анализирам аеродинамика, да чувам двигатели, и все пак оставям Genesis на Eric Prydz да озвучава стаята. Няма да му вдигна! Имам по-важна задача! Трябва да продължа да спя! Трябва да сънувам! Трябва да знам! Трябва да разбера какво стана с "Яна"!

Дали?! Кога?! Как?!

Може би! Някога! Емоционално!