За истинските хора, морето и ...

Пловдив беше едно от най-прекрасните и същевремено с това едно от най-ужасяващите ми преживявания. Честно казано не знам защо тръгнах. Имах нужда от глътка въздух, но на пръв поглед Пловдив щеше да е последното място от което бих могъл да си я взема, за моя радост сгреших. Незнайно как, или знайно, всъщно на кого му пука, се озовах в Casa de Cuba.

За всички които не са били, ще обясня. В София си нямаме такова местенце, нещо като бар, нещо като кафе, вятърът полъхва и се носи дъх на мента и лайм, кафява захар и ром, а може би на кашаса, самбука и калуа. Прекрасно местенце, хората са истински, виждаш как 5-6 двойки успяват да танцуват на няколко квадратни метра, а салса и меренге ритмите ме карат неволно да броя стъпките 1-2-3, 5-6-7. Иска ми се да стана и да потанцувам, но все още съм неуверен, може би следващия път. И тогава се случва нещо необикновено, за миг само, една мисъл ме кара да потръпна за секунда. Отпивам от прекрасната кайпириня, кашасата прогаря гърлото ми и поглеждам Йовелина, виждам най-прекрасните зелени очи и за миг профучава странна мисъл през главата ми - дали не съм преследвал грешната жена толкова дълго време? Отпивам още глътка, за да залича мисълта от главата си, не бива да позволявам обремененото ми съзнание да ми играе странни номера, не би било честно.

Време е за разходка в нощен Пловдив. Имам си прекрасен екскурзовод. Не защото Йо ми показва и разквазва, а просто защото е прекрасна, на моменти се улавям, че я гледам повече от колкото нещата за които ми говори. Минаваме покрай местния бар за "киселяци", "позьори" или ако искате по-позитивен термин "тузари" - Вижън. Секунда ми е необходима да разбера защо е безмислено да страдам по "Яна" и да осъзная - когато си свикнал да комуникираш с престорени хора, истинските са ти непонятни. А в Пловдив "изкуствени" са много! Ризи разкопчани до пъпа и потници - все висящи на "закачалки", перхидрол, боя, кичури, грим, спирала, високи токове и дрешки за всякакви ситуации - за излизане, за разходка, за вечеря, за закуска, за кафе ...

Спретеееееееее! Има ли значение как изглеждате в очите на другите, нямате грам "подплата"! Жените изглеждат добре, прекалено добре, а мъжете, изглеждат така сякаш се престарават. Бъдете истински, по дяволите! А като си помисля, че съдех за Пловдив по хората в "Плазма"?! Може би това са били всичките 500 непресторени хора в този иначе прекрасен град или просто наркотиците са били много силни, кой знае ...

Последна спирка - Макалали. Хммм, интересна вечер, Пъшо, познат и като DJ Paul, на гости в Пловдив, глътка свежа музика - Пъшо винаги е бил много в час с музиката - Spartacus, baby! И отново, хората стоят, не танцуват, пият бавно, гледат така сякаш не знаят какво да правят. Танцьорките и танцьорите се опитват да им инжектират доза живец, но като че ли страха да си различен е по-силен. Жалко, а Paul свири ли, свири ...

И отново. Време за размисъл. Стиснал съм чашата с 12 годишено купажно, и отпивам бавно мислейки си за отминали емоции, чувства и неприятния послевкус останал от тях. Ледчето в чашата ми се е стопило, чейсъра не успява да отмие вкуса на алкохола, но няма и нужда, нека щипе, така раните минават по-лесно. И за 2 минути успявам да осъзная, когато си твърде истински, твърде прям, твърде директен и можеш да си позволиш да правиш каквото си поискаш, то това плаши хората, а предполагам и момичетата. Не знам със сигурност, никога не съм разбирал момичетата, най-вероятно и никога няма да ги разбирам, дано поне започна да разбирам жените някога! И ненадейно осъзнавам - когато си свикнал да общуваш с изкуствени хора, то е неизбежно да проектираш собствения си опит върху всички, и тогава истинските хора да ти изглеждат като носещи някаква маска... и поредната глътка...

... "Тук ли си?" чувам въпроса на Йо, интересен въпрос. Дали съм тук? Не знам! Тук съм, да! Щом ми щипе от алкохола. Една прекрасна жена, се интересува повече за душевното ми здраве от мене самия, дали не пресле...

...още глътка и забравям какво се е прокрадвало в дълбините на съзнанието ми. Оставям чашата, а уискито едва покрива дъното. Няма да отпия, няма нужда, последната глътка винаги е най-гадна, ще си я оставя за някой друг път ...

А докато пиша тези редове новото парче на Ерик Придц Connexion, което слушам за първи път, ме кара да се усмихна странно, дяволито дори - "Bring Love and a new Connexion ..." Не че съм готов, не съм, раната не е заздравяла, не мога да кажа и че няма да се отвори отново, но тук сега, 3 дни след влизането във водата, съм доста по-спокоен.

За морето ...


След сладко-киселата вечер в Пловдив, напомняща странно за истинския живот или за китайска рецепта, не съм много сигурен, реших че е време да се освободя, да изживея ново причастие ако щете ...

Морето ми липсва. Според майка ми и баща ми, съм правен някъде на Слънчев Бряг, има известен спор, дали е на плажа или в хотел "Орел", но важното е, че съм морско дете. Освен това съм зодия "Риби", февруарска при това. Та когато съм близо до морето, се чувствам някак спокоен, у дома си, сякаш отново съм там където трябва да бъда, на мястото си. Усещам как бушуващите в мене емоции се успокояват, утихват, като морето рано сутрин на изгрев - мънички вълнички се разбиват невинно в брега - и разбирам, че тук е истинския "айляк"*! Няма престорени хора, няма стрес, няма дрешки и грим - има само вода, слънце, приятен загар, бикини и surf shorts! Тук-там подскача някоя волейболна топка, някое фризби прехвърча покрай ухото ти, а докато вървиш по пясъка водата закачливо те гали по краката и те придърпва на пръв поглед невинно, сякаш за да ти напомни, че имаш нужда от пречистване. Без да усетиш си в морето, вълните са доста високи, за момент се прокрадва мисълта, че би могъл да ги "уловиш" с някой фън борд или лонг борд, но точно тогава няколко тона вода те затискат, оставаш под нея, отваряш очи, и виждаш спокойствието, или целия свят, или целия спокоен свят, и докато изплуваш на повърхността осъзнаваш, че вече нищо няма значение, разбивайки се в тебе, вълната е отнесла всичко негативно, и си останал само ти, спокойствието, чистите емоции и още нещо. Нещо неопределено, нещо което само водата може да ти даде, нещо което само водата може да ти вземе, нещо като истинския живот, като необходимостта от глътката въздух, но сякаш поета през хриле, под вода! И тогава разбираш ...

... за необходимостта ...

... да живееш пълноценно, истински, да не криеш емоциите си, да показваш всичко, да си като морето. Бъди избухлив, бъди спокоен, бъди извор на живот, бъди свеж, бъди опасен, бъди наслада, бъди себе си и разбери, че нищо няма значение, щом си истински и усещаш необходимостта да живееш свободно!

Така, малко поетично, малко меланхолично, но много позитивно завършва тази история от емоционални вълни, напомнящи имено морето, свободата която то ми дава и помощта която ми оказва в най-тежките ми моменти ...



*Няма да обяснявам за софиянци, що е то "айляк". Аз като тракийско отроче познавам доста словоформи употребявани както в географската област "Тракия", така и тези в софийска област както и в македонския край, щом аз съм проявил желание да ги науча, не виждам защо и софиянци да не си разширят кръгозора мъничко и да научат някоя и друга дума, пък била тя и турцизъм, предвид в каква посока се движи държавата ни, може и да им е от полза!