Маверик дръпна юздите рязко, а кафявия жребец се подчини и спря от веднъж. Обзет от мислите за срещата със Стилфингам, за своята мисия, за проблемите в Кралството и за завръщането у дома, не му беше останало време да реши откъде да навлезе в Планините. От една страна, краткия път го отвеждаше след само още няколко часа пришпорване на конете в Планините, но от друга, навлизаше сред най-трудните им за изкачване части, а като прибавим и драконите и проклетите вещици, като че ли още един допълнителен ден езда, изглеждаше като заслужена почивка. От друга страна, беше неизбежно, ако избереше по-дългия маршрут, да мине през крепостта на Краля, което нямаше да се окаже чак такъв проблем, ако Златните рицари не бяха трън в очите както на някои от заможните търговци, така и на част от придворната свита на Негово Височество Перидиан. Не беше и забравена стара свада между рицарите от Планините и тези от Долината по-време на един от турнирите в Полята. Макар никой да не можеше да каже за какво всъщност беше спора. Някой твърдяха, че причината е била една схватка, част от турнира, други, че всъщност всичко е започнало след пиянска вечер в която рицарите разказвали истории и се опитвали да изтъкнат смелостта си, но по-паметливите имат съмнения, че всичко е започнало от една млада девойка, която току що беше дошла именно от Долината на Розите в Полята. От тогава, макар и част от общата армия на Кралството, двете войски не таяха топли чувства помежду си.
- Сър Стъбхан - обърна се Маверик към младия рицар - ще продължим по пътя от който дойдохме. Никак не желая да се сблъсквам отново с проклетите вещици, но идеята за среща с Червените Рицари на Крал Перидиан, ме притеснява дваж повече. Млади момко, пришпори коня си, разузнай пътя пред нас и се върни. Ние ще спрем, за да отдъхнат конете.
Стъбхан кимна, пришпори коня си и тръгна на запад. Маверик даде знак на войните си да слязат от конете. Рицарите се подчиниха. Двама от тях хванаха юздите на конете и ги поведоха към близкия поток за прясна вода и глътка свеж въздух. Рицарите седнаха на поляната и извадиха провизиите си от дисагите. Пладне беше минало, а те все още не бяха слагали нито залък в устата си. Докато обядваха, Маверик се огледа. На стотина стъпки на юг от тях имаше поток, а зад него се ширеше смесена гора от борове, ели и брези. Естествено по дължината на потока неизменна част от пейзажа бяха и брезите. На запад беше пътят по който Стъбхан пое преди около десетина минути, на север имаше няколко възвишения, а зад гърба си беше оставил просторни и плодородни земи, които само потвърждаваха впечатлението, че Долината на Розите е най-хубавата част от кралството. Маверик погледна към рицарите си. Осмината мъже се хранеха мълчаливо. Генералът се чудеше къде ли е сега Сър Делуен. Беше го изпратил заедно с хората на Сър Джонатан. Трябваше да мине през земите на Дук Боункракър, за да стигне до Полята и да предаде на маркиз Джордж и маркиз Драго да очакват Стилфингам.
...
Стъбхан яздеше вече час. Току що беше оставил тясната пътека която се образуваше между гората и възвишенията зад гърба си. Спря коня. Пред себе си имаше огромни поля, а някъде в далечината, едва-едва виждаше Планините. Сър Стъбхан беше млад рицар, едва на двайсе лета, но вече беше в отряда на Сър Маверик. Среден на ръст, не особено едър, но изключително ловък в битките и с пъргав ум. Успяваше да компенсира с хитрост, това което му липсваше във физическо отношение. Беше със бяла кожа, езерно сини очи и светла като слама коса. Стъбхан извади от дисагите мех с вода, отпи от него, огледа се и видя сврака да подскача по полето. Слезе от коня. Направи в меката пръст дупчица, подобна на паничка, отля вода, извади няколко трохи и някакъв прах от кесията висяща на кръста му. Примеси ги с водата и остави птицата да ги изяде. Гладната сврака това и чакаше, бързо-бързо заподскача към мястото на което Стъбхан беше сложил обяд и за нея, излапа лакомо оставеното и, надигна глава и погледна младия рицар. Тоя я погледна изпод вежди със сините си очи, усмихна се леко и сякаш и каза нещо. Свраката разпери бяло-черното си оперение и полетя на север. Стъбхан се качи отново на коня и препусна към лагера в който го очакваха Сър Маверик и останалите рицари.
...
Сър Джонатан беше избрал възможно най-краткия път към замъка на Дук Боункракър. Искаше възможно най-бързо да предаде новината за срещата си със знатния рицар Сър Маверик, за общите им преживявания със Стилфингам, а и държеше Сър Делуен да стигне колкото се може по-скоро до Полята. Все още в Забравените земи, Джонатан избираше маршрутите според това колко бързо щяха да го отведат до крепостта на Дук Боункракър. Точно когато трябваше да излезе от гората и да навлезе в граничните територии на Земите край Морето, дочу познат звук. Звук напомнящ вятъра преминаващ през пролука в стената, успя да се обърне само за да види как една стрела прониза Сър Делуен във врата. Бликна пурпурно червена кръв от гърлото му, а Делуен се свлече от коня.
- Щитовете, вдигнете щитовете! - издаде заповед Джонатан.
Рицарите скочиха от конете. Докато се прегрупираха още един падна, този път пронизан в гърдите. Арбалетът се оказа смъртоносен за още един от благородните войни. Рицарите успяха да образуват пакет около Делуен, докато Джонатан се опитваше да спре бликащата от артерията му кръв. Попаднали в засада и обстрелвани с лъкове и арбалети, рицарите не можеха да направят почти нищо. Малкото останали живи коне се разбягаха във всички посоки, а небето сякаш почерня от летящите към тях стрели. Още една проби общия щит и рани един от рицарите в ръката. Изведнъж обстрела спря. Черните рицари се прегрупираха, но точно тогава от гората излязоха около стотина въоръжени с брадви и мечове войни. Джонатан погледна към хората си, кимна им и извика:
- За честа на Краля! В името на Дук Боункракър! Образувайте кръг!
Черните рицари се подчиниха. В очите им се четеше решителност - да защитят честта на Пурпурното кралство, но и страх - не от смъртта. Тези войни знаеха, че един ден ще се изправят срещу нея и искаха да преминат в студените и обятия с високо вдигната глава и чест, присъща само на един истински рицар. Те се страхуваха за всички онези поданици на кралството които щяха да страдат, защото Черните рицари от трети отряд не са успели да изпълнят мисията си до край.
Джонатан посичаше с меча си един след друг изправилите се насреща му, но те бяха твърде много. Кръгът се пропука, разделени на три малки групи рицарите намираха смъртта си от вражеските мечове и брадви. Точно когато се обърна да види какво става с подчинените му войни, Джонатан усети студената стомана да пронизва гърба му. Пареща болка разтърси тялото му. Погледна надолу и видя как острието на меча изскача от корема му. Един от нападателите се устреми към него с вдигната брадва, за да довърши започнатото. Със сетни сили Джонатан успя да се отдръпне, правейки раната в корема си още по-голяма, но успя с последните си искрици живот да надигне меча и да прободе в сърцето война, който държеше брадвата високо над главата си. Двамата се строполиха на напоената с кръв земя. Последното което успя да види Джонатан преди да бъде отведен завинаги в Маг Мел, е как неговите рицари защитаваха честа на Краля и как боговете щяха да ги приветстват с отворени обятия във вечните лобни полета на смелите войни паднали в битка ...
...
Принцеса Йоина беше в библиотеката на замъка, когато най-близката и приятелка лейди Алеир нахлу с гръм и трясък, въпреки стражата пред врата, и с палава усмивка я предизвика:
- Ваше височество, не ви ли омръзна да стоите в тази мрачна и знойна зала? Та вие рискувате да се разболеете! Нека излезем, навън е прекрасен ден.
- Алеир, ако нейно величество, Кралицата, разбере какво кроите, ви чака сурово наказание!
- Както и вас, скъпа, както и вас! - усмихна се дяволито младата баронеса и по-скоро шеговито направи поклон пред принцесата
- Е какво ще бъде днес? Разходка край реката, посещение на младите рицари, невъзможни желания за неземни сладкиши, а може би просто поредната криеница в замъка. О, знам колко много обичате да се забавлявате карайки онзи млад рицар Бхасмхор, да ви търси из замъка.
Алеир се изчерви мъничко при мисълта за рицаря, но бързо се отърси и погледна Йоина дръзко в очите:
- Ваше Височество, днес съм решила да захвърлим всички тези дрехи, тиари, бижута и да се смесим с простолюдието. На пазара в крепостта са дошли пътуващи музиканти, акробати и гадателки. Нека се забавляваме, нека се измъкнем от двореца, книгите и утре ще са тук.
- Алеир, о, моя ...
- Нито дума повече. Всичко е уговорено. Няма да сме сами. ще ни придружи и баронеса Алрой, както и смелия рицар ...
- Нека позная, Бхасмхор - беше ред на принцесата да се пошегува със своята приятелка
Алеир се усмихна неволно и кимна.
- Ами, защо пък не, нека го направим - прозвуча звънливия смях на Йоина, която търсеше повод да излезе от сумрачната библиотека.
Алеир, тръгна към вратите, отвори ги широко, а баронеса Алрой това и чакаше, втурна се заедно с две прислужници, носещи подходящи дрехи за принцесата и нейните спътнички и бързо започна да сваля бижутата от приятелките си.
Принцесата не помнеше да се е обличала по-бързо. Погледна своите приятелки, които бяха навлекли обикновени дрехи, толкова обикновени, та дори прислугата изглеждаше по-добре от тях. Алеир беше сплела светлите си къдрици на плитка, синята рокля от груб плат и стоеше някак неестествено, а подаващата се фуста изпод полите, само показваше колко не по мярка им бяха тези дрехи. Алрой не изглеждаше много по-добре. Червената и коса беше прибрана с няколко фиби, а престилката, запасана върху бледожълтата рокля, която беше толкова вехта, че не ставаше ясно всъщност жълта ли е била някога, или просто не е достатъчно чиста, ясно разкриваше колко зле обмислена беше идеята на светлокосата баронеса. Но от всички най-неловко се чувстваше Йоина. Кафеникава рокля, сива престилка, фусти, а черната и коса беше прибрана под сивкаво боне. Гледката беше ужасяващо комична.
На вратата се почука. След одобрението на благородничките, прислугата въведе в залата Сър Бхасмхор, който още щом зърна трите момичета, сложи ръка пред устата си, сякаш за да се опита насилствено да спре напиращия смях в него:
- Какво величествено недоразумение! - възкликна той.
- Бхасмхор, не забравяйте с кого говорите! - погледна го лейди Алеир, с онзи поглед който жените използват когато искат да накарат мъжете да се почустват виновни.
Младият рицар запази самообладание и отвърна духовито:
- От това което виждат очите ми, си имам работа с три най-обикновени селянки, при това обличали се преди зазоряване.
Момичетата го погледнаха за миг озадачено, след което четиримата избухнаха в смях.
- Е, към тържището тогава! - поведе ги принцесата
...
Бхасмхор се измъкна от една скрита врата, която рицарите ползваха, ако се наложеше да изведат Кралското семейство от двореца в случай на нужда. Трите девойки го последваха и само след секунда четиримата бяха вече част от струпалите се на пазара в крепостта хора. Алеир хвана Бхасмхор за ръката и го отмъкна на някъде. Йоина и Алрой останаха
[...NEXT] 
Жаркото слънце се отразяваше в златистите доспехи на групата ездачи водени от Сър Маверик. С бърз ход на конете рицарите напредваха през Долината на Розите. Маверик бързаше да уведоми своя приятел Дук Ловстрък за срещата с техния общ приятел и да сподели впечатленията от смесените чувства които Стилфингам беше оставил в него. От една страна срещата му го беше върнала към отминали дни на незабравими приключения, но му беше припомнила и за необуздания нрав на Стилфингам, за наивните му и детински постъпки, но и за безразсъдната му смелост, която беше навлякла толкова много неприятности, не само на Рицаря на Пурпурната Роза, но и на всички които го допускаха близо до себе си.
