Love

1:42. Пия мляко с нес (отново, ако не е станало ясно, пия много мляко с нес, както и кафе с мляко, изобщо бозая доста), слушам прекрасните ремикси на Dave Darell на шедьовъра на Robert Miles Children, и решавам, че имено сега е момента да напиша това което искам. Опитвах се многократно. В неделя на плажа, когато тъкмо бях си изгорил крака, но някак морето не ми позволяваше, твърде успокояващо ми действа. Опитах и докато се връщахме към София (тук ми се искаше да кажа към в къщи, но някак София никога няма да бъде "вкъщи", просто "рибата" която съм аз, се чувства у дома си само край вода), но някак разговора с Ремото ми се стори доста по-проникновен от колкото съм очаквал.

Минаха ден, два, три, откакто съм в София, и така и не успявах да седна и да напиша по мъничко за това което видях, усетих, почувствах и разбрах, а като добавим и факта, че ми се наложи да минавам "основен ремонт" през хирургия -- да, знам, напоследък действам твърде импулсивно и никак, ама никак, не се замислям за собственото си оцеляване -- то писането на някакви "дълбокомислени" неща ми се струваше прекалено. Между другото ако някой очаква някакви препълнени с метафори есеистични словоизлеяния, то този пост няма да е такъв. Дали от водата, която незнайно как отми някакви неопределени емоции от мене, дали от факта, че куцам и се подпирам докато ходя, но някак ми се иска да се покатеря на Straight Talk Express-а и да споделя няколко нещица, макар и доста грубички, но пък за сметка на това откровени и истински.

За истинските хора ...

Continue reading "За истинските хора,..." »